5
определение по гр.д.№ 855 от 2010 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
[населено място], 14.02.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б., Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Г. гр.д.№ 855 по описа за 2010 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. А. П., Д. С. П., Т. Т. Т., Ц. А. Т., А. Т. Т. и Б. Т. Т. срещу решение № 63 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 45 от 2010 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, с което е оставено в сила решение № 110 от 26.10.2009 г. по гр.д.№ 770 от 2008 г. на Русенския районен съд, с което е признато по отношение на горепосочените лица, че Й. Д. Е. и И. П. Е. са собственици на ап.№ 7 с площ от 87,35 кв.м., находящ се на трети етаж в многофункционална жилищна сграда в[населено място], [улица], блок Е..
В касационните жалби се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК на касаторите С. П. и Д. П. като основания за допускане на касационното обжалване на решението по същество се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречие на приетото в обжалваното решение с посочени от касаторите решения на ВКС /решение № 410 от 13.05.2009 г. по гр.д.№ 1697 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр.д.№ 3461 от 1960 г. на ВС, Първо г.о., решение № 1533 от 21.01.2008 г. по гр.д.№ 1476 от 2006 г. на ВКС, Пето г.о., определение № 220 от 14.05.2008 г. по ч.гр.д.№ 214 от 2008 г. на Русенския окръжен съд/ по следните правни въпроси: 1. Дали първоначалният договор за учредяване на право на строеж, в който подробно е описано местонахождението на обектите в жилищната сграда е актът, който следва да се има предвид при всички последващи сделки и при индивидуализацията на имота, 2. Следва ли да бъде уважен ревандикационен иск по чл.108 от ЗС, ако две от трите му задължителни предпоставки не са налице, 3. Задължителни ли са за решаващият спора съд мотивите в определението на друг съд по допускане на обезпечение на бъдещия иск относно идентичността на процесния имот с имота, който е продаден на ответниците по иска по изпълнителното дело.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК на касаторите Т. Т. Т., Ц. А. Т., А. Т. Т. и Б. Т. Т. като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочени от тези касатори решения /решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр.д.№ 3461 от 1960 г. на ВС, Първо г.о., решение № 415 от 14.04.2003 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 267 от 19.02.2003 г. по гр.д.№ 1325 от 2002 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1019 от 10.05.1996 г. по гр.д.№ 519 от 1995 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1386 от 16.07.2002 г. по гр.д.№ 1341 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 234 от 23.02.2001 г. по гр.д.№ 1225 от 2000 г. на ВКС, Пето г.о., решение № 87 от 25.04.2008 г. по в.гр.д.№ 1283 от 2007 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 86 от 14.11.2002 г. по гр.д.№ 46 от 2002 г. на Бургаския апелативен съд/ по следните правни въпроси: 1. Следва ли да бъде уважен ревандикационен иск по чл.108 от ЗС в случай, че не са налице една или повече от задължителните предпоставки за уважаване на този иск и 2. Следва ли съдът да определи правната квалификация на иска и може ли да приеме, че е сезиран с установителен иск, обективно съединен с ревандикационен иск.
Освен това, касаторите и по двете жалби считат, че произнасянето на ВКС по посочените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
В писмени отговори от 04.05.2010 г. и от 13.05.2010 г. ответниците Й. Д. Е. и И. П. Е. оспорват жалбите.
Върховният касационен съд на Р. Б., състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното:
Касационната жалба на С. А. П. и Д. С. П. не следва да се допуска до касационно разглеждане, тъй като не се констатира противоречиво решаване на посочените от тези касатори правни въпроси в обжалваното решение и в посочените от тях съдебни решения:
1.1. В решение № 410 от 13.05.2009 г. по гр.д.№ 1697 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о. е прието, че за да реши спора съдът следва да тълкува договорите между страните /в конкретния случай акта за суперфиция/. В настоящият случай съдът не е отказал да тълкува договора за учредяване на право на строеж върху процесния апартамент, напротив тълкувал е този договор и всички последващи договори с оглед на всички събрани по делото доказателства и въз основа на това тълкуване е достигнал до извод за идентичност на процесния имот с апартамента-предмет на двете изпълнителни дела- изп.д.№ 7469 от 2000 г. и изп.д.№ 2442 от 2001 г. А доколко този извод на съда за идентичност е правилен, е въпрос, касаещ правилността на решението, който не може да се разглежда в настоящото производство по чл.288 от ГПК.
1.2. В решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр.д.№ 3461 от 1960 г. на ВС, Първо г.о. е прието, че за да се уважи иска по чл.108 от ЗС следва да са налице три комулативно дадени предпоставки /имотът да е собственост на ищеца, ответникът да го държи или владее и това държане или владение да е без правно основание. По същество същото е прието и в обжалваното решение- именно защото не са били налице две от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск по чл.108 от ЗС, съдът е отхвърлил иска за осъждане на ответниците да предадат на ищците процесния имот.
1.3. В решение № 1533 от 21.01.2008 г. по гр.д.№ 1476 от 2006 г. на ВКС, Пето г.о. по предявен между същите страни иск по чл.336 от ГПК за признаване за установено, че процесният апартамент не е собственост на [фирма] е прието, че искът по чл.336 от ГПК /отм./, предявен от ищците и по настоящото дело, е недопустим и поради това са обезсилени решенията на първоинстанционния и въззивния съд. В мотивите на решението е прието, че ищците не са имали правен интерес от предявяването на иска по чл.336 от ГПК /отм./, тъй като придобитият от тях апартамент не е идентичен с имота по изп.д.№ 2442 от 2001 г., придобит от ответниците. Това решение се ползва със сила на пресъдено нещо само по въпроса за допустимостта на иска по чл.336 от ГПК /отм./- въпрос, който не се поставя и не стои за разглеждане по настоящото дело, по което е предявен иск по чл.108 от ЗС. Поради това няма как да е налице противоречие между това решение и обжалваното решение по този въпрос. Разликата във фактическите изводи на ВКС в горепосоченото решение и на въззивния съд в обжалваното решение относно липсата на идентичност между придобитият от ищците апартамент и апартамента-предмет на изпълнение по изп.д.№ 2442 от 2001 г. също не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като в случая не се касае за различно разрешаване на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а за различни изводи относно фактите, които изводи по две различни дела могат да са различни според това, какви доказателства са представени по едното и по другото дело.
1.4. В определение № 220 от 14.05.2008 г. по ч.гр.д.№ 214 от 2008 г. на Русенския окръжен съд също е прието, че няма основание да се приеме, че имотът предмет на бъдещия иск е идентичен с продадения по изпълнителото дело имот. Това определение е постановено по искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск и като такова не се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса идентичен ли е или не имотът, претендиран от ищците с имота по изпълнителното дело. Освен това, както бе изложено и в.т.1.3, в случая не се касае за различно решаване на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а за различни правни изводи относно фактите, които изводи по две различни дела могат да са различни според това, какви доказателства са представени по едното и по другото дело.
Касационната жалба на Т. Т. Т., Ц. А. Т., А. Т. Т. и Б. Т. Т. също не следва да се допуска до касационно разглеждане, тъй като също няма противоречие в решаването на правни въпроси в обжалваното решение и в посочените от тези касатори съдебни решения:
2.1. Липсва противоречие между обжалваното решение и решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр.д.№ 3461 от 1960 г. на ВС, Първо г.о., решение № 415 от 14.04.2003 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 267 от 19.02.2003 г. по гр.д.№ 1325 от 2002 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 87 от 25.04.2008 г. по в.гр.д.№ 1283 от 2007 г. на Великотърновския окръжен съд и решение № 86 от 14.11.2002 г. по гр.д.№ 46 от 2002 г. на Бургаския апелативен съд по съображенията, изложени в т.1.2 от мотивите на настоящото определение.
2.2. В решение № 1019 от 10.05.1996 г. по гр.д.№ 519 от 1995 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск и когато ищецът може да предяви осъдителен иск, недопустимо е да предявява установителен иск за собственост. В конкретния случай въобще не се поставя въпроса за допустимостта на установителен иск за собственост, тъй като ищците са предявили осъдителен иск по чл.108 от ЗС. Освен това, практиката в горепосоченото решение на ВКС вече е променена- има постановено по реда на чл.290 от ГПК решение на ВКС /решение по гр.д.№ 4305 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о./, което съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС е задължително за страните и съдилищата в страната и в което е прието обратното, а именно, че право на ищеца е да прецени каква форма на защита на правата си да заяви- установителен или осъдителен иск за собственост.
2.3. В решение № 1386 от 16.07.2002 г. по гр.д.№ 1341 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о. и в решение № 234 от 23.02.2001 г. по гр.д.№ 1225 от 2000 г. на ВКС, Пето г.о. е прието, че определянето на правилната квалификация на иск е задължение на съда. В обжалваното решение не е прието, че съдът не е длъжен да определя правната квалификация на иска, тоест този правен въпрос не е решен различно от начина, по който е решен в горепосоченото решението на ВКС. А доколко дадената от съда квалификация на иска е правилна е въпрос на правилност на съдебното решение, който въпрос е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК, но не може да се разглежда и решава в настоящото призводство по чл.288 от ГПК, в което не се преценява правилността на съдебното решение, а само наличието на определени предпоставки за допускане на касационно обжалване на това решение.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане ка касационно обжалване по тези въпроси, тъй като по тях има многобройна практика на ВКС /между която са и посочените от самите касатори решения на ВКС/, на която, както бе посочено по-горе, въззивното решение не противоречи и тъй като не са настъпили промени в законодателството и в обществените отношения, които да налагат тази съдебна практика да бъде променена.
С оглед мотивите на обжалваното решение /че ищците са собственици на процесния апартамент №7, тъй като са го придобили от действителен собственик и че наложената върху имота възбрана по изп.д.№ 2442 от 2001 г., образувано срещу [фирма] им е непротивопоставима като възбрана, наложена на чужда на длъжника по изпълнението вещ/ съществените за изхода на спора правни въпроси са други, например: противопоставима ли е възбраната на недвижим имот по отношение на длъжник по изпълнението, който към датата на вписване на възбраната все още не е бил собственик на този имот, но го е придобил по-късно и може ли такава възбрана да засегне вещните права на трети лица, придобили имота от длъжника по изпълнението след вписване на възбраната. Такива въпроси обаче не са поставени от касаторите в изложенията им по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, а с оглед приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС настоящият състав на ВКС не може сам да поставя и разглежда въпроси, извън посочените от самите касатори.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 във връзка с чл.78 от ГПК касаторите са длъжни и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбите на С. А. П., Д. С. П., Т. Т. Т., Ц. А. Т., А. Т. Т. и Б. Т. Т. срещу решение № 63 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 45 от 2010 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия.
ОСЪЖДА С. А. П., Д. С. П., Т. Т. Т., Ц. А. Т., А. Т. Т. и Б. Т. Т. да заплатят на Й. Д. Е. и И. П. Е. на основание чл.81 във връзка с чл.78 от ГПК разноски по делото в размер на 800 лв. /осемстотин лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.