5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
София, 25.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 19 октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело № 1696/2017 година
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Д. Е. от [населено място], подадена от пълномощниците й адв. С. Х. и адв. З. О., срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, № 1652 от 14.12.2016г. по в.гр.д. № 1346/2016г., с което е потвърдено решение № 195/10.06.15г.на Районен съд-Асеновград по гр. д. № 2538/11г. в частта, с която: е осъдена Е. Д. Е. да преустанови действията, с които пречи на ответниците Д. А. Г. и А. Д. Г. да упражняват правото си на собственост върху 177 кв.м. от ПИ 43298.501.170, находящ се в [населено място], с държането на павилион върху имота им, като премахне същия; да им заплати обезщетение в размер на 1773лв.; отхвърлен е предявеният от Е. Е. иск за собственост на 325 кв.м., находящи се около постройката; прекратено е производството по делото в частта относно предявения от Е. Е. иск за собственост на същия павилион /магазин-сладкарница/; потвърдено е решение № 309/10.09.2015г. на Районен съд-Асеновград по гр. д. № 2538/11г. с характер на определение, с което е допълнено на основание чл. 250 ГПК решение № 195/10.06.2015г. като е прекратено производството по делото в частта относно предявения от Е. Е. иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че е собственик на основание покупко-продажба на правото на строеж върху 177 кв. м. в посочения по-горе имот в [населено място]; потвърдено е решение № 41/09.02.2016г.на Районен съд-Асеновград по гр. д. № 2538/11г. с характер на определение, с което е допълнено на основание чл. 250 ГПК решение № 195/10.06.2015г. като е прекратено производството по гр.д. № 2538/2011г. в частта относно предявения от Е. Е. иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че е собственик на основание давностно владение на правото на строеж върху 177 кв.м. в описания по-горе имот в [населено място].
Ответниците Д. А. Г. и А. Д. Г. от [населено място] в представения отговор от пълномощника им адв. Х. П. молят да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Претендират разноските по делото.
Върховният касационен съд, състав на първо г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е приел, че процесният павилион, предмет на иска по чл. 109 ЗС, е с търговско предназначение и като такъв е допустимо да бъде държан в чужд имот само при наличието на определени условия, които в случая не са налице. От фактическа страна е приел, че ищците Д. и А. Гегови се легитимират като собственици на поземления имот на основание покупко-продажба с нот. акт № 168/03г. и нот. акт № 113/07г., по които сделки продавач е ВК ”С.” [населено място]. Ответницата Е. Е. държи в имота павилион с площ от 180 кв.м. който е закупила с нот. акт № 197/2000г. от Й. и М. С.. За неоснователно съдът е приел твърдението на Е., че заедно с магазина тя е закупила и правото на строеж. Действително в този НА е отбелязано, че продавачите са прехвърлили магазин кафе-сладкарница ведно с правото на строеж, но по делото няма доказателства те самите да са притежавали такова право на строеж. С договора, с който Й. С. е придобил собствеността върху магазина-сладкарница, се прехвърля само собствеността върху него. С цитираното в А. решение № 202/1996г. на ОбНС /което не е представено по делото/ за отстъпване право на строеж на Й. С., няма как действително да е отстъпено право на строеж, тъй като към момента на издаване на решението (1996г) Й. С. все още не е закупил магазина. Това е станало едва в началото на 1997г. с договора от 07.02.1997г. след проведен търг. Липсват каквито и да е доказателства праводателят на Е. да е притежавал правото на строеж върху имота, следователно той не би могъл да й прехвърли повече от действително притежаваните от него права. Относно статута на постройката, въз основа на изслушани по делото експертизи съдът е приел, че сграда представлява сглобяема постройка с метална конструкция, която няма траен градоустройствен статут. Нито в техническия архив на [община], нито в този на [община], съществува документация във връзка с построяването на тази сграда, като одобрен проект, разрешение за строеж и др. Постройката е изградена като временен обект, доколкото не е имало градоустройствена основа за сграда с постоянен статут. И двете експертизи дават заключения, че постройката е сглобяема метална конструкция, която може да се демонтира, което и обяснява статута на обекта като временен по смисъла на чл.120 ППЗТСУ (отм.). По тези съображения е приел за основателен иска по чл.109 ЗС.
Относно претенцията по чл. 59 ЗЗД съдът е приел, че въз основа на издадения изп. лист по гр.д.№ 965/08г. на А. ответниците са въведени на 06.06.2011г. във владение на 325 кв.м., находящи се около спорния павилион. С ползването на тази площ Е. Е. се е обогатила неоснователно в размер на пазарния наем за тази част от имота. По тези съображения е приел претенцията за доказана по основание, а по размер я е уважил съобразно заключението на вещото лице – за сумата 1655лв. за периода 03.09.08г.-06.06.11г. и за сумата 118 лв. за периода 07.06.11г.-27.12.11г.
По предявения от Е. Е. насрещен иск за собственост на прилежащите 325 кв. м. на основание давностно владение съдът е приел, че не е установено необезпокоявано упражняване на владение в десетгодишния давностен срок, нито пък намерение да се свои имота. След анализ на гласните доказателства е приел, че след закупуването на сладкарницата Й. С. е поставил мрежа около нея и там е направил склад. Е. Е. закупила цимент и тухли и имала намерение да строи, като направила преграждения вътре в сградата, разкопала оградата, за да прави основи за нова, но от 2007-2008г. започнали споровете. В заключение съдът е приел, че не е осъществено необезпокоявано владение върху имота от страна на Е. и от нейния праводател от посочената от нея дата 07.02.97г.
Касаторът Е. Е. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по два въпроса:
1. По материалноправния въпрос „Лицето което е придобило на валидно правно основание собствеността върху съществуваща постройка отделно от земята, има ли основание да държи постройката си в чуждата земя, и това държане представлява ли неоснователно действие, с което собственикът на постройката пречи на собственика на земята да упражнява правото си на собственост върху нея?“ поради противоречие с решение №248/29.07.2013г. по гр.д. № 1062/2012г. ІV г.о. ВКС, и
2. По процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да приеме за доказани фактите, посочени в свидетелстващите официални документи, които не са били оспорени и чиято доказателствена сила не е била опровергана по делото?“ поради противоречие с решение № 76/10.07.2012г. по т.д. № 490/2011г. І т.о. ВКС.
По първия от поставените въпроси:
С посоченото решение ВКС е приел, че когато договорът, с който е учредено вещното право на строеж (суперфицията), респективно е прехвърлена собствеността върху съществуваща постройка отделно от земята, е нищожен, той не поражда целените с него правни последици, включително вещно-прехвърлителен ефект. Тъй като съдебното решение, с което се прогласява нищожността на договора, с който е учредено вещното право на строеж, респективно е прехвърлена собствеността върху съществуваща постройка отделно от земята, е установително и няма конститутивно действие, а приобретателят по този договор и държател на постройката никога не е бил неин суперфициарен собственик, това право на обезщетение за собственика на имота възниква не от момента на влизане в сила на това съдебно решение, а от момента на започването на строежа на сградата, респективно на предаването й на приобретателя по нищожния договор.
ВКС намира, че не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с приложеното решение № 248/29.07.2013г. по гр.д. № 1062/2012г. ІV г.о. ВКС, по поставения въпрос. В настоящия случай процесната сграда е била изградена от общината върху държавна земя, поради което към онзи момент не е било отстъпено право на строеж. Право на строеж не е било учредено и при преминаването на сградата в собственост на Й. С., по изложените от въззивния съд мотиви. Въззивният съд е приел, че е придобита временна постройка поради което придобиването й не включва право на строеж. Поради това и придобиването й от касатора Е. Е. не включва право на строеж. Временните постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ могат да се запазят само ако им се придаде траен устройствен статут като се учреди право на строеж в полза на собственика им по реда на параграф 17, ал. 2 ПР ЗУТ. Данните по делото сочат, че такъв статут не е придаден на сградата, поради което и собственикът й не е придобил право на строеж. В този смисъл е практиката на ВКС, изразена например в решение № 917/03.02.2010г. по гр.д. № 5147/2008г. ІV г.о. ВКС; решение № 152/07.04.2010г. по гр.д. № 831/2009г. ІІ г.о. ВКС.
По втория от поставените въпроси:
С представеното решение № 76/10.07.2012г. по т.д. № 490/2011г. І т.о. ВКС е прието, че доказването, като съществена част от исковия процес дефинитивно се определя като съвкупност от процесуални действия, които чрез изрично регламентираните доказателствени средства установяват твърдените факти, релевантни за разрешаване на спора. Доказателствените средства са изрично посочени от процесуалния закон източници, обективиращи релевантните за спора факти, а въздействието, което може да бъде квалифицирано като установяващо съществуването на факта, определя доказателствената им сила. По принцип материалната доказателствена сила е присъща на свидетелстващите документи, а когато те са и официални, т.е. такива издадени от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форми /чл.179, ал.1 ГПК/, с тях валидно се осъществява доказване на обективираните с тях факти, което съдът е длъжен да зачете при формиране на решението му по спора. Този извод произтича от определената от закона доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, които ако са автентични доказват, че материализираните в тях изявления са били направени. Следователно, след като не е проведено производство по оспорване на представения пред съда документ и не е осъществено доказване, опровергаващо неговата доказателствена сила, то официалният свидетелстващ документ обвързва решаващият съдебен състав с установеност за това, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа в рамките на своята удостоверителна компетентност, са се осъществили така както е указано в него.
ВКС намира, че не е налице твърдяното противоречие, тъй като въззивният съд не е игнорирал посочените от касатора документи в нарушение на чл. 179, ал. 1 ГПК напротив, обсъдил е удостоверението от 03.05.2012г., но след анализ на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност е изградил правните си изводи, че процесният магазин няма постоянен градоустройствен статут. Дали процесната сграда е с траен градоустройствен статут е един от спорните по делото въпроси и по този въпрос е допусната експертиза. Заключенията на двете съдебни експертизи са годно доказателство за изясняване на статута на процесната сграда. Що се касае до удостоверението от 20.05.2004г. /че съгласно параграф 16, ал. 1 ПР ЗУТ сградата е търпима и не подлежи на премахване/, то е неотносимо към спорното правоотношение.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На ответниците по касация следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция в размер на 500 лв. съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, № 1652 от 14.12.2016г. по в.гр.д. № 1346/2016г.
ОСЪЖДА Е. Д. Е. от [населено място], да заплати на Д. А. Г. и А. Д. Г. от [населено място], сумата 500 лв. разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: