3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
гр.София, 15.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 34/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Ж. П. Л. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 1328 от 01.10.2010 г. по гр.д.№ 2061/ 2010 г. С него, след като е отменено изцяло решение на П. районен съд по гр.д.№ 16312/ 2009 г., е отхвърлен предявения от жалбоподателката против “М. транспортна болница – Пловдив” иск, квалифициран по чл.188 т.2 от КТ, за отмяна на наложеното на Ж. П. Л. със заповед № 9-4-1728/ 08.10.2009 г. на директора на болницата дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение”.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателката поддържа, че за да отхвърли иска въззивният съд е съобразил съществуващата непротиворечива, но погрешна и подлежаща на промяна съдебна практика, по материалноправния въпрос за основните задължения на лекаря съгласно действащите закони у нас. Счита, че главното задължение на лекаря е със своите професионални действия да служи на живота, здравето и работоспособността на отделния човек, а не (както е приел въззивният съд и както е формирана съдебната практика) да държи поведение, което макар да е формално съобразено с етичните норми, е неефективно за лечението на пациента. Повдига също така въпросът за съотношението между КТ и Кодекс на професионалната етика, приет от БЛС, като счита, че няма съдебна практика изследваща как същите се субординират от гледна точка на отношението общ-специален закон. Поддържа, че поставените материалноправни въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и на това основание претендира за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му.
Ответникът по касация “М. транспортна болница -Пловдив” оспорва жалбата и счита, че предвид липсата на противоречива практика по повдигнатите въпроси, няма основания за допускане на касационното обжалване.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче съдът намира за неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, по който касационното обжалване може да се допусне, трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на този въпрос и на значението му за изхода по конкретното дело. Ако така формулираният въпрос не обуславя правните изводи на въззивния съд, той не може да е основание да се допусне обжалване на решението по касационен ред.
Настоящият случай е такъв, защото поставените от жалбоподателката въпроси не предпоставят правните изводи в обжалваното решение. За да отхвърли иска въззивният съд е установил, че ищцата, докато изпълнявал задълженията си на ординатор – терапевт при ответника, е нарекла един от пациентите си “изрод”. Счетено е без значение, дали това е станало с уточнението “по отношение на собственото си здраве”. Изложени са доводи, че във всеки случай поведението не съответства на лекарската етика и морал, тъй като представлява обида към лице, което е на преклонна възраст, с недостатъчно образование и информация за заболяванията си. Отхвърлени са доводите на ищцата, че използването на обидните изрази представлява своего рода нетрадиционен начин на лечение. Поведението й е квалифицирано като неизпълнение на задължението да се грижи за пациента, без да накърнява достойнството му, довело до уронване на доброто име на предприятието, съответно е обоснован извод за законосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание.
При тези правни изводи на въззивният съд въпросът дали главното задължение на лекаря е със своите професионални действия да служи на живота, здравето и работоспособността на отделния човек или е по-важно формално да съобразява в действията си по отношение на пациента етичните норми на професията, не обуславя въззивното решение. Съдът не се е занимал с такова противопоставяне на трудови и етични задължения, а ги е разгледал в тяхната връзка и взаимна обусловеност. Не би и могло да бъде другояче, тъй като с оглед спецификата на лекарската професия, етичното отношение към болните е задължение на лекаря във всеки случай, когато полага грижи за пациент. Ако този лекар се намира в трудово правоотношение с лечебно заведение, той е длъжен не само да лекува болните, но и да се отнася към тях съобразно с правилата на лекарската етика. Не може да се прибягва към уронване на достойнството на пациента под предлог, че по този начин същият ще бъде мотивиран да полага повече грижи за собственото си здраве. Такава мотивация следва да се създава по начин, който съответства на етичните норми на професията. В този смисъл противопоставянето на етични и професионални задължения и разглеждането им като различни по значение, както предлага ищцата в изложението си, не е допустимо. Такова разграничение не е и направено в обжалваното въззивно решение, поради което материалноправният въпрос кое е по-важно лекарят да изпълнява – етичните или професионалните си задължения – е без значение за изхода от конкретния спор.
По аналогични съображения за изхода от спора е без значение съотношението между КТ и КПЕ. В обжалваното въззивно решение съдът не е разглеждал единият акт като уреждащ общи отношения в дадена област, а другият – като уреждащ специални такива. Правилата за лекарската етика не дават уредба на отношения, свързани с полагането на труд срещу заплащане, а регламентират кога съответства на етиката поведението на лекар, който полага грижи за живота, здравето и работоспособността на пациент. Лекарят винаги има задължение да съобразява етичните норми в професионалната си дейност, а когато тази дейност се извършва въз основа на трудов договор, нарушенията на етичните правила съставляват наред с това и неизпълнение на трудовите задължения. В този смисъл са правните изводи на въззивния съд, но това не означава че КТ и КПЕ са разгледани на плоскостта на съотношението общ – специален закон. Такова съпоставяне не може да има, то няма значение за крайните изводи на обжалваният въззивен съдебен акт и не може да бъде поставено като въпрос, който съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. би могъл да има значението по т.1, 2 или 3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
Ето защо съдът приема, че касационното обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 1328 от 01.10.2010 г. по гр.д.№ 2061/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: