ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 320
София, 25.02.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 1262 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Т. О. от[населено място], приподписана от адвокат Р., срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд от 03.V.2010г. по в.гр.д. № 151/2010г.
Ответниците по касационната жалба Н. А. М., Р. М. Р. и С. М. Р., всички от[населено място], са заели становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на противоречива практика.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВТАС е потвърдил решението на Русенския окръжен съд от 21.ХІІ.2009г. по гр.д. № 583/2009г. в частна, с която И. Тр.О. е осъден да заплати на Н. А. М., Р. М. Р. и С. М. Ралинжова, всички от[населено място], по 20000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от 29.VІ.2006г. до окончателното им изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.45 от ЗЗД предпоставки за търсената от ответника – касатор отговорност. С влязла в сила на 05.ІІІ.2009г. присъда по ВНОХД № 229/2008г. на Великотърновския апелативен съд той е признат за виновен за това, че на 20.VІ.1996г. при управление на личния си автомобил нарушил правилата за движение и по непредпазливост причинил смъртта на наследодателя на ищците и трето лице /Ч. И./, от което те претърпели неимуществени вреди. Прието е, че въпросът дали исковете са погасени по давност, касае основателността им, а не тяхната допустимост. Съдът е оценил като неоснователно възражението на ответника за погасяване на исковете по давност, която според него е започнала да тече от деня на станалото ПТП – 20.VІ.1996г., тъй като ищците през цялото време се съмнявали, че произшествието е настъпило по вина на наследодателя им, водили разговори с майката на другия пострадал /Ч.И./, която ги убеждавала, че ответникът-касатор е причинил смъртта им. Взето е предвид в тази връзка, че О. е привлечен като обвиняем за престъплението на 17.ІV.2006г., до когато наказателното производство е било образувано срещу неизвестен извършител. С оглед на това ищците не са могли да предявят исковете си срещу него поради липса на елементите по чл.45 от ЗЗД. Не следва друго от обстоятелството, че от датата на ПТП до 17.ІV.2006г. е имало постановени актове на прокуратурата, с които досъдебното производство е прекратявано, и че тези актове многократно са били обжалвани от майката на другия пострадал. Данните през този период по досъдебното производство са били, че ПТП е било причинено от наследодателя на ищците. С оглед на това до 17.ІV.2006г. не е текла погасителна давност. Такава е започнала да тече на тази дата, тъй като тогава е открит деецът /ответника/. Към предявяването на исковете на 29.VІ.2009г. давността не е била изтекла. Ирелевантно е, че на ищците е било известно, че при ПТП в автомобила е пътувал О., както и че майката на другия пострадал считала, че ответникът е управлявал автомобила. Относно размера на обезщетението е прието, че той не следва да бъде определен към датата на ПТП. Посочено е, че в продължение на дълги години не е било ясно кой е виновен за произшествието, че дългият период на наказателното производство е довел до още по-големи страдания за ищците – освен от загубата на своя съпруг и баща, и от терзанията им, че той е виновен за ПТП и за смъртта на друг човек. Въззивният съд е счел, че определеното обезщетение дори е занижено.
В изложението на И. Тр.О. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и най – вече с ППВС № 3/80г. и с ТР № 5/2005г., както и че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на законите. Сочи се, че съдът се произнесъл по въпросите: за момента, от който започва да тече давностния срок и за връзката на давността с наказателното дело /противоречие с представената практика/; върху кого лежи задължението да търси вредите си и извършителя на деликта и не е ли бездействието на пострадалия главна предпоставка за погасяване на правата му /противоречие с посочената задължителна практика/; към кой момент следва да бъдат ценени вредите – към момента на причиняване на вредата или към настоящия момент /противоречие с представените решения/; погасяването на исковете по давност прави ли решението недопустимо или исковете са неоснователни.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По първия поставен от касатора материалноправен въпрос с представените решения не се обосновава извод за противоречива практика. Практиката, обективирана в решенията № 1272/12.І.2009г. по гр.д. № 5565/2007г. на ВКС ІІ ГО, № 412/17.Х.2008г. по н.д. № 460/2008г. на ВКС ІІІ НО, № 2193/12.ІХ.1957г. по гр.д. № 5875/1957г. на ВС ІV ГО и № 732/30.Х.2007г. по н.д. № 354/2007г. на ВКС ІІІ НО, е неотносима в случая с оглед различната фактическа обстановка по тях, изразяваща се в това, че причинителите на уврежданията и отговарящите за вредите са били известни от момента на извършване на увреждащите действия. Неотносимо е и ППВС № 3/80г., касаещо въпроса за погасяване по давност при принудително изпълнение. Не може да бъде взета предвид практиката, обективирана в решение № 456/18.V.2000г. по н.д. № 435/1999г. на ВКС І НО, според което за вземане от непозволено увреждане погасителна давност не тече, докато трае и досъдебното производство за престъплението, причинило вреди. Това е така, тъй като този въпрос е разрешен в противоречие с постановеното впоследствие ТР № 5/05.ІV.2006г. по т.д. № 5/2005г. на ОСГТК, имащо задължителна за съдилищата сила. Атакуваното по настоящото производство въззивно решение не е в противоречие, а в съответствие с практиката по решение № 7/09.ІІ.2009г. по н.д. № 741/2008г. на ВКС І НО с оглед приетото в последното, че давностния срок за вземането за вреди от престъпление е започнал да тече от привличането на обвиняемия на 02.VІІІ.1998г., а искът е предявен на 12.Х.2007г. В решения № 208/22.ІV.2002г. по н.д. № 705/2001г. на ВКС ІІ НО, № 157/18.ІІІ.1999г. по н.д. № 84/99г. на ВКС ІІ НО и № 840/27.Х.2005г. по н.д. № 225/2005г. на ВКС ІІ НО няма произнасяне по релевираните от касатора в изложението му въпроси, поради което и практиката в тях е неотносима в случая. Не обективират съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК определение № 255/09.ІІІ.2009г. по гр.д. № 293/2009г. на ВКС ІІІ ГО, с което е допуснато касационно обжалване по въпрос, отнасящ се до това, дали моментът на влизането в сила на осъдителна присъда е и начален момент на погасителната давност /момент на откриване на дееца/ за вземането от престъплението, както и решение № 23/23.ІІ.2007г. по НОХД № 8/2007г. на В.-апелативен съд, за което няма данни да е влязло в сила. Не обосновава наличие на противоречива практика по първия въпрос и ТР № 5 по т.д. № 5/2005г. на ОСГТК, според което ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес не е основание за спиране на погасителната давност. Обратен извод не може да бъде направен въз основа на мотивите в това тълкувателно решение, че “не е необходимо авторството и деянието да се установяват по специален ред”.
По втория релевиран в изложението въпрос – върху кого лежи задължението да търси вредите си и извършителя на деликта и не е ли бездействието на пострадалия главна предпоставка за погасяване на правата му – въззивният съд няма произнасяне, следователно не е налице по него основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По третия въпрос – погасяването на исковете по давност прави ли решението недопустимо или исковете са неоснователни – допускането на касационно обжалване е безпредметно с оглед приетото от въззивния съд, че предявените вземания не са погасени по давност, и недопускането на касационно обжалване по първия въпрос.
По последния въпрос – към кой момент следва да бъдат оценени вредите – с представеното решение № 213/18.ІV.2000г. по гр.д. № 1265/1999г. на ВКС, само в което има произнасяне в тази насока, не се обосновава противоречива практика. Обратното, изводът на въззивния съд по посочения въпрос е в съответствие с тази практика.
Следва да се посочи, че не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Според т.4 от ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, имащо задължителна за съдилищата сила, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът в изложението си нито твърди, нито е обосновал наличието на такива предпоставки.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод съдът не следва да се произнася по искането на касатора за спиране изпълнението на въззивното решение, заявено с молба вх. № 99/07.І.2011г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд № 81 от 03.V.2010г. по в.гр.д. № 151/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: