ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 491
София, 01.04.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 690 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат И. като процесуален представител на А. И. Б. от[населено място] срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд /ВТОС/ от 15.І.2010г. по гр.д. № 1080/2009г.
В отговора по чл.287 ал.1 от ГПК ответницата по касационната жалба Е. Г. У. от гр.В.Търново е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВТОС е потвърдил решението на В. от 25.ІХ.2009г. по гр.д. № 1015/2009г., с което са отхвърлени предявените от А. Б. срещу Е. У. искове с правно основание чл.240 от ЗЗД за присъждане на дадени по договори за заем от 23.V.2006г., 24.Х.2006г. и 09.І.2007г. суми в размер съответно 1000лв., 1500лв. и 1500лв., ведно със законната лихва, считано от 23.ІІІ.2009г. до окончателното им изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е безспорно сключването между страните на трите договора за заем, сумите по които ищцата предоставила на ответницата. Посочил е, че напълно споделя мотивите на първоинстанционния и на основание чл.272 от ГПК е препратил към тях. Приел е, че първоинстанционния съд е обсъдил поотделно трите договора, анализирайки свидетелските показания и договорите и отбелязванията върху тях и правилно е приел, че те установяват изпълнение на задължението на ответницата. Правилно са допуснати и изслушани свидетелите по делото и правилно е приложена разпоредбата на чл.165 от ГПК – с оглед твърдението на ответницата, че е унищожила своите екземпляри от договорите след връщане на заетите по тях суми и наличното отбелязване в погасителния план на представените от ищцата копия за първа вноска по договора от 23.V.2006г., и за първи и 12 –ти вноски в останалите два договора. От показанията на св.С., който не само се представял за овластен от ищцата да получи заетите пари, но и фактически предавал на заемателите заеманите им пари, подробно е изяснен механизмът за даване и получаване на заеми и това, че парите, предназначени за тях, са предавани на С. от Г. /живеещ на семейни начала с ищцата/, който /С./ от своя страна е предавал заетата сума на заемополучателя. Свидетелят разполагал с тетрадка, в която отбелязвал плащането, и той е категоричен, че У. е върнала на него заетите суми, като парите той предал на Г.. Показанията на този свидетел се подкрепят от другите свидетели и от писмените доказателства. Правилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на св.Г., правилно, съобразявайки се с отбелязванията в договора, се е позовал на чл.75 ал.2 от ЗЗД и е приел, че ответницата се е освободила от задължението си към ищцата, плащайки на лице /св.С./, което въз основа на недвусмислени обстоятелства е приела за овластено от Б. за това, при което тя в случай на непредаване на сумите на Г. /с когото живее на семейни начала/ има право на иск срещу С..
В изложението на А. И. Б. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивния съд се произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, като приел, че ответницата се освободила от задължението да върне заетите суми, позовавайки се на “отбелязвания” по самите договори. В изложението са посочени и основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК – неизлагане на мотиви към диспозитива /мотивите се заключават в приповтаряне на първоинстанционното решение/, доверяване единствено на твърденията на ответницата, че е загубила своите екземпляри от договорите, и на св.С., без съобразяване с останалите свидетелски показания и незачитайки волята на страните, че сумите следва да се връщат лично на предоставилото ги лице – Б.. Всяко друго плащане /на С./, дори и да е съществувало, не е направено на лицето, което е следвало да го получи, и по смисъла на закона е лошо плащане.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните му изводи и изхода на спора по делото и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по единствено релевирания в изложението въпрос – основаване на извода на съда за освобождаване на ответницата от задължението за връщане на заетите суми на “отбелязвания” по договорите – въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като освен тези “отбелязвания” съдът, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд съобразно разпоредбата на чл.272 от ГПК, е основал изводите си на преценката на всички представени по делото доказателства – писмени и чрез свидетелски показания, преценявайки ги по отделно и в съвкупност и обосновавайки некредитирането на някои от тях. Освен това, касаторката не е обосновала защо допускането на касационно обжалване по този въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК се допуска при липса на практика по приложението на закон, или ако то ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да се осъвремени тя /Така т.4 от ТР № 1/2009г. от 19.ІІ.2010г. на ОСГТК на ВКС/. В случая наличието на нито една от посочените хипотези не се твърди и не се обосновава.
Останалите релевирани в изложението оплаквания представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК, а те се проверяват едва в касационното производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. За пълнота следва да се посочи още, че не е налице липса на мотиви, когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, каквато възможност е предвидена изрично с разпоредбата на чл.272 от ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд № 463 от 15.І.2010г. по гр.д. № 1080/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: