ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 514
С., 05.04.2011г.
Върховният касационен съд на Р. Б., състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 866 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. като процесуален представител на [фирма] Варна срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /ВОС/ от 23.ХІІ.2009г. по гр.д. № 2040/2009г.
В отговора по чл.287 ал.1 от ГПК ответникът по касационната жалба С. К. М. от[населено място] е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на основанието за това по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВОС е оставил в сила решението на ВРС от 07.VІІІ.2009г. по гр.д. № 4627/2009г. в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на С. М. по 735 евро командировъчни пари за месеците март и април 2008г. по трудовия договор между тях от 17.І.2008г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и 152.73лв. обезщетение за неползван отпуск в размер на 8 дни за 2008г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане.
За да постанови решението в частта по претенцията по чл.215 от КТ, въззивният съд е приел за безспорно, че страните са били в трудово правоотношение за длъжността “монтажник” с място на работа[населено място], както и че през март и април 2008г. ищецът е бил в Р. П. на стоителен обект на ответното дружество. Не е установено по делото работодателят да е издал нарочна заповед за командироване с реквизитите по чл.5 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/ от 2004г., но този факт се е осъществил с оглед на обстоятелствата, че още в първата инстанция ответникът е признал, че ищецът е бил в П. по работа, свързана с изпълнение на трудовите му функции, а в жалбата си излага, че не са му се полагали парични средства, тъй като там бил на пълен пансион, от което следва, че лицето фактически е било командировано. Командироването по смисъла на чл.121 от КТ е изпълнение на трудови операции извън мястото на постоянна работа. В случая не се касае за промяна на мястото на работа, което се определя по взаимно съгласие с трудовия договор и промяна може да бъде извършена с допълнително споразумение, но не и едностранно от работодателя. Такова с8поразумение в случая няма. Разпореждайки ищецът да извършва трудовата си функция в П., като не е издал заповед за командироване, работодателят е действал в нарушение на чл.127 ал.4 от КТ, не може да черпи права от собственото си виновно поведение, поради което съдът е приел, че ищецът фактически е бил командирован в П. за процесния период.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че е налице необходимост от решение, удостоверяващо наличието или липса на командировка при неиздадена заповед за такава със задължителните реквизити и липса на отчет за изпълнената работа, следователно при липса на предпоставките по чл.5 и чл.38 от НСКСЧ. Налице е основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Налице е и основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, като се сочи решение по адм.д. № 9110/2003г. на ВАС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните му изводи и изхода на спора по делото и който е разрешаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е обосновал в изложението защо допускането на касационно обжалване по единствено релевирания въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК се допуска при липса на практика по приложението на закон, или ако то ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им или за да се осъвремени тя /Така т.4 от ТР № 1/2009г. от 19.ІІ.2010г. на ОСГТК на ВКС/. В случая наличието на нито една от посочените хипотези не се и твърди, освен че не се обосновава.
Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, тъй като с представеното решение № 3276/14.ІV.2004г. по адм.д. № 9110/2003г. на ВАС І о. не се обосновава наличие на противоречива практика. Това е така, защото в посоченото решение не е предмет на разрешаване въпросът налице ли е командироване при неиздадена заповед с реквизитите по чл.5 от НСКСЧ, по който се е произнесъл въззивният съд в атакуваното решение. Разрешеният по административното дело въпрос касае документирането на всяка стопанска операция чрез съответни счетоводни документи, отговарящи на изискванията на ЗСч., в т.ч. заповед за командироване в чужбина, което е основание за признаването на операцията за данъчни цели.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 1739 от 23.ХІІ.2009г. по гр.д. № 2040/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: