5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 874
София, 24.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1469/2010 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№16119/99.7.2010 г., подадена от адвокат Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба Основно училище “П. В.” – [населено място], кв. Долни Воден, област П., против въззивно решение №793/08.6.2010 г. по гр.д.№1256/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, девети граждански състав.
С обжалваното решение е отменено решение №111/05.3.2010 г. по гр.д.№1221/2009 г. по описа на Асеновградския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Йорданска П. С. от [населено място], област П., против Основно училище “П. В.” – [населено място], кв. Долни Воден, област П., иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, за разликата от 2475,90 лева до 3248,22 лева, и в посочената част искът е уважен за още 722,32 лева. Със същото решение първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 2 КТ, и по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ за сумата 2475,90 лева.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационният жалбоподател извършва сравнение между решенията на първата и въззивната инстанция досежно фактическите констатации и правните изводи. Твърди се, че касационната инстанция следва да обърне внимание на формулировките на съдилищата при разпределяне на доказателствената тежест, а именно че се сочат като предмет на доказване и то не само фактически, а и правни. Навежда се довод, че такова изпълнение на задълженията на съдилищата при решаване на въпросите по чл.146, ал.ал.1 и 2 ГПК е в грубо противоречие в идеята на закона страната да разбере становището на съда по тези процесуални въпроси. Акцентира се на разпоредбата на чл.146, ал.1, т.5 ГПК относно подлежащите на доказване факти, което приложено към конкретния случай би трябвало да значи, че съдът разпределя за страната – ответник, факта, че длъжността на ищцата е съществувала в поименното щатно разписание, в което тази длъжност е съкратена. Сочи, че съдилищата са отишли по-далеч – те не само искат този факт да се докаже от ответника без конкретно да са му го казали, но искат и доказването да стане само с един документ – поименното щатно разписание на длъжностите, действувало през предходната 2008-2009 г. Твърди се, че това е така, тъй като в делото има доказателства, установяващи наличието на длъжността допреди съкращаването й с щатното разписание от 15.9.2009 г., като това са списък обр.1 за 2008 – 2009 г. и заключението на вещото лице А. от 14.12.2009 г. Твърди се, че и двата документа установяват, че през учебната 2009-2010 г. спрямо предходната 2008-2009 г. са намаляли броят на учениците , броят на паралелките и броят на персонала.
По-нататък в изложението се твърди, че при действието на новия ГПК редът за ангажиране и събиране доказателства зависи изключително много от преценката на съда по въпросите за подлежащи на доказване релевантни и свързаните с тях доказателствени факти и тежестта на доказването им от съответната страна. Поради това за страната е от изключителна важност да получи указания от съда, които следва да й бъдат съобщени с доклада по чл.146 ГПК, да научи точната преценка на съда по всички въпроси, посочени в посочената разпоредба, и то за конкретните факти, като й се укаже, че не сочи доказателства за някои от тях по преценка на съда. Излага се, че когато това стане с решението по делото, се оказва фатално за страната, тъй като тя не бил могла да ангажира доказателства. Поради това се твърди, че посочените процесуални въпроси – непосочване на конкретните факти при разпределението на доказателствената тежест в съответствие с изискванията на чл.146, ал.1, т.5 ГПК и неспазване на задължението по ал.2 съдът да укаже на страната за кои от фактите не сочи доказателства, са от съществено значение за приложението на закона. Поради това е необходимо произнасяне на ВКС по тези въпроси, във връзка с последиците за съдебното решение от неточното им изпълнение и възможностите пред страната при обжалването му. Като основание за допускане се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението се твърди, че съдът се е произнесъл и по материалноправен въпрос, касаещ реда за откриване на работното място на ищцата – чл.6 от Наредба №3/18.02.2008 г., за който е приел, че е “специален” и че “то се следва и аналогичния специален ред за преценка необходимостта от такава длъжността в училище, доколкото тази необходимост не може да се приеме, че в пряка зависимост от евентуалното намаляване броя на ученици и свързаното с това намаляване обема на работа в училище”. Сочи се, че цитираният от съда “специален ред” се свежда до разпоредбата на чл.6 от Наредба №3, даващ право на директора на училището по негова лична преценка да открива длъжностите “ръководител на компютърен кабинет”, “педагогически съветник” и “помощник директор”. Твърди се, че като е свързал този “специален ред” с трудовите функции от длъжностната характеристика на ищцата, които обезпечавали потребностите от посредник в отношенията индивид – училищна среда във всяко училище, съдът е направил кардиналният извод: “следователно единствено ниската численост на учителския персонал и броя на учениците евентуално би могло да изключи необходимостта от съществуването на процесната длъжност”. Излага се, че е възприет не само формалния фактически извод на РС за “недоказано намаление обема на работата именно към момента на уволнението – 23.9.2009 г., а е приел и: “но недоказано се явява това посочено намаление как именно рефлектира спрямо обема на работата за длъжността на ищцата, която поради спецификата на трудовите функции не е изцяло обвързана с пряка преподавателска работа, като например трудовите функции касаещи длъжността “учител”. По.нататък в изложението се правят оценки и разсъждения относно посочените изводи на съда, поради което във връзка с реда по чл.6 от Наредба №3/2008 г. на МОН, приет от съда за “специален ред”, се иска допускане на касационно обжалване за изясняване на въпросите от значение за точното прилагане на този закон – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите “специален” ли е реда за откриване и закриване на процесната длъжност, с какво е “специален”, и ако такъв до каква степен може да намалее ученическия състав, за да се счита, че работодателят може да си позволи да закрие длъжността “педагогически съветник”. Към изложението се прилага две решения – №229/28.3.1995 г. по гр.д.№1568/95 г. на ВС, ІІІ г.о., и №21/01.02.2010 г. по гр.д.№5101/2008 г. на ВКС, І г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация – Й. П. С., не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението за допускане на касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение по което обжалваемия интерес е над 1000 лева, поради което касационната жалба е допустима. Жалбата е подадена и в законния срок.
Изложението на касационния жалбоподател в частта, в която твърди, че поставя процесуалноправни въпроси представлява представлява коментар на изводите на първата и въззивната инстанции, оценка на тези изводи, съображения по приложението на чл.146 ГПК, както и доводи за неправилност на тези изводи. Изложението в тази част не отговаря на приетото с т.1 от №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В съдържанието на изложението не са формулирани изобщо въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са решаващи за изхода от спора. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото обаче е коментирано решението на въззивната инстанция, следва да се добави, че процесуалните въпроси следва да бъдат формулирани, във връзка с наведени доводи във въззивната жалба, по които съдът е отговорил, или ако не е отговорил, следва ли да ги обсъди. Навеждането на доводи и оплаквания във връзка с действия и изводи на първата инстанция е ирелевантно, тъй като предмет на касационно обжалване е въззивното решение.
По поставените материалноправни въпроси: “специален” ли е реда за откриване и закриване на процесната длъжност, с какво е “специален”, и ако такъв до каква степен може да намалее ученическия състав, за да се счита, че работодателят може да си позволи да закрие длъжността “педагогически съветник”, настоящия състав на ВКС, ІV г.о., намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изводите на съда, въз основа на които касационният жалбоподател е формулирал поставените въпроси не са решаващи за изхода от спора. Решаващият извод за уважаване на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е недоказване от фактическа страна на основанието за уволнение – намаляване обема на работата.
Поради това представените от жалбоподателя решения са неотносими към поставените в изложението материалноправни въпроси, тъй като те се отнасят до основанието по чл.328, ал.1, т.3 КТ, и не визират съдебна практика във връзка с поставените въпроси.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №793/08.6.2010 г. по гр.д.№1256/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в.г.о., девети състав по подадената от адв. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба Основно училище “П. В.” – [населено място], кв. Долни Воден, област П. касационна жалба, вх.№16119/09.7.2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: