8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 892
София, 29.06.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1389 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], представлявано от прокуриста Г. Р., чрез процесуалния му представител адв. Б. М., против въззивното решение № 284 от 23 октомври 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1170 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2008 г., с което е отменено решение без номер от 10 май 1999 г., постановено по гр.д. № 744 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на И. М. Ч. от [населено място] сумата то 5683,57 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди за периода 1 септември 1997 г. – 1 септември 1999 г., причинени от професионално заболяване “пневмокониоза” и разноски по делото.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът е приел наличието на причинна връзка между заболяването “пневмокониоза” и работата на ищеца при касатора без да има каквото и да е основание за това и без да даде възможност на касатора да докаже твърденията си – за периода 1987 до 1997 г. не е обсъждано подобно заболяване и няма постановено съдебно решение относно това заболяване, което да има професионален характер; през 1987 г. ТЕЛК установява заболяването “хронично оловно въздействие” и съответната диагностична комисия установява наличието на причинна връзка между работата на ищаца и заболяването; едва през 1997 г. ТЕЛК отхвърля това заболяване, защото лицето повече от 10 години не е в оловна среда и посочва заболяването “оловноносителство”, което не е професионално, но включва и “пневмокониоза”, което има професионален характер; за периода 1997-1999 г. има два органа, които се произнасят по наличието на професионално заболяване и последиците от същото – диагностична комисия с правото да потвърди или отхвърли наличието на професионално заболяване и причинна връзка между изпълняваната работа и болестта и ТЕЛК, определящ само трудоспособността на лицето; ЦДК през 1998 г. сочи, че заболяването “пневмокониоза” няма професионален характер и въз основа на протокола ЦТЕЛК отменя решението на ТЕЛК П. от 1997 г. за наличието на професионално заболяване при определяне на трудоспособността на лицето, но решението на ЦТЕЛК е отменено на формално основание; до влизането в сила на КСО действа Наредба № 23 за съобщаване и регистриране на професионалните заболявания и според нея компетентен орган за доказване наличието или отхвърлянето на професионалните заболявания е териториалната диагностична комисия и ЦДЕК, поради което дори ТЕЛК да определи инвалидност на лицето, това не може да се противопостави на факта, че ЦДЕК е отхвърлила професионалния характер на заболяването, както и не може да се установи причинната връзка; касаторът поискал назначаването в медицинската експертиза на вещо лице специалист по трудова медицина, но съдът отказал и назначеният специалист не бил с тази специалност; медицинската експертиза демонстрира изключителна некомпетентност по въпроса за установяване на причинната връзка между изпълняваната работа и заболяването; по неизвестни причини след оспорването на заключението касаторът бил лишен от възможност да посочи едно вещо лице и специалист по трудова медицина не участва и в тройната експертиза; експертизата отказала да се занимава с представените измервания при касатора; поисканата нарочна експертиза по трудова медицина също била отказана. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос – прилагането на чл. 200 КТ и действащата с него Наредба № 23 за регистриране и съобщаване на професионалните болести. Преповтарят се накратко оплакванията в касационната жалба и се сочат решение на ВАС, решение на апелативен съд, решение на окръжен съд и решение на ВКС.
Ответникът И. М. Ч. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. С., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи, че липсва основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното си решение съдът обсъдил представените документи на съответните комисии и посочил, че според медицинска експертиза от вещо лице – специалист по вътрешни болести в клиниката по “Професионални заболявания”, се приема за безспорно доказана професионалната причина за възникването на пневмокониозата и причинна връзка с условията на труд и такова е заключението и на тройната експертиза – в протокола на ЦДК не са изложени медицински основания за отхвърлянето на професионалния характер на заболяването; с решение на ТЕЛК е дадена група инвалидност за професионално заболяване “пневмокониоза” и въз основа на тях са постановявани съдебни решения за обезщетяване за търпени вреди, поради което са преклудирани фактите относно професионалния характер на заболяването и причинната връзка с условията на труд при работодателя; ищецът е направил всичко зависещо от него да си осигури доход съобразно групата му инвалидност, но не е могъл да намери работа; дори и да не се приеме, че фактите са преклудирани, то няма пречка съдът да проведе разследване и да се произнесе по този въпрос; от разпита на свидетели и четирите медицински експертизи се установява, че заболяването има професионален характер и е налице причинна връзка с условията на труд в дружеството, при които ищецът е работил, като последващата промяна на работната среда и измерването на вредности 11 години след извеждането на ищеца, нямат отношение към проблема; несъстоятелно е твърдението, че ТЕЛК няма възможност да установи професионалния характер на заболяването и причинната връзка с условията на труд, защото това твърдение противоречи на действащата към процесния период Наредба № 36 за експертизите за трайна нетрудоспособност, даваща възможност на ТЕЛК да определя и професионалния характер на заболяването и причинната връзка при преосвидетелстване.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по всички основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представените съдебни решения обаче не обосноват наличието на основанието по т. 1 на посочения текст, тъй като не е представена задължителна съдебна практика на касационния съд (виж в този смисъл ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2). Освен изложеното, представеното решение № 6841 по адм.д. № 2155 за 2004 г. на първо отделение на ВАС, доколкото разглежда въпрос по необходимостта експертизата за изследването на заболяванията по оспорено решение на НЕЛК, да е изготвена от лекари – специалисти по конкретните заболявания, не е относимо към изрично поставения материалноправен въпрос. Решение № 38 по в.гр.д. № 86 за 2002 г. на апелативния съд в [населено място] и решение № 104 по в.гр.д. № 102 за 2009 г. на окръжния съд в [населено място] от една страна не разглеждат поставения правен въпрос, а от друга – липсва отбелязването за влизането им в сила, поради което те не формират противоречива съдебна практика по смисъла на т. 3 на цитираното тълкувателно решение. Най-сетне, представеното решение № 1871 по гр.д. № 408 за 2004 г. на ІІІ ГО дава разрешение по приложението на правни норми след влизането в сила на КСО, което е извън процесния период.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглеждания случай касаторът не е успял да постави правен въпрос, който да отговаря на посочените критерии, обосноваващ общото основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото заключението на съда е основано на две правни заключения – с решение на ТЕЛК е дадена група инвалидност за професионалното заболяване и въз основа на тях са постановявани съдебни решения за обезщетяване за търпени вреди, поради което са преклудирани фактите относно професионалния характер на заболяването и причинната връзка с условията на труд при работодателя, а дори и да се приеме, че фактите не са преклудирани, то съдът, чрез представените пред него доказателства, установява както професионалния характер на заболяването, така и причинната връзка с условията на труд при работодателя. Извън тези два сами по себе си решаващи изводи на въззивния съд, е отразено, че твърдението, че ТЕЛК няма възможност да установи професионалния характер на заболяването и причинната връзка с условията на труд, противоречи на действащата към процесния период Наредба № 36 за експертизите за трайна нетрудоспособност, даваща възможност на ТЕЛК да определя и професионалния характер на заболяването и причинната връзка при преосвидетелстване. При тези обстоятелства следа да се приеме, че дори да е поставен правен въпрос, който по индиректен начин е във връзка с първия довод за основателността на претенцията на ищеца, то не е поставен въпрос по втория, сам по себе си самостоятелен правен извод по възможността въззивният съд сам да установява професионалния характер на заболяването и причинната му връзка с условията на труд при работодателя. Сезирането на касационния съд с правен въпрос само по един от обусловилите изхода на спора правни изводи, без да е ангажирано общото основание за допускане на касационното обжалване по другия такъв, не може да доведе до допускане на касационното обжалване. Най-сетне, касаторът е изложил множество оплаквания в касационната си жалба както по прилагането на материалния, така и на процесуалния закон, но по естеството си те представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъда предмет на разглеждане едва след допускане на касационното обжалване.
Постъпила е и касационна жалба от И. М. Ч. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. С., против решение № 832 от 15 юни 2010 г., постановено по същото въззивно гражданско дело, с което е оставена без уважение молбата на Ч. за допълване на решение № 284 от 23 октомври 2009 г. по същото въззивно гражданско дело с произнасяне по претенцията за законна лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаването на исковата молба.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, защото първата инстанция е отхвърлила иска с глобална сума, която по размер е много по-голяма от главницата и явно има произнасяне по искането за лихви, а щом това е така и въззивната следва да стори същото – главницата е била за 4700000 лева плюс увеличението, което касаторът е направил или 4978000 лева, а съдът отхвърля претенция за 9678000 лева, която включва и претендираните законови лихви; окръжният съд освен това се е произнесъл с решение от 10 май 1999 г. за претенция, обхващаща периода 1 септември 1997 г. – 1 септември 1999 г.; касаторът направил пред апелативния съд искане за присъждане на законните лихви и е следвало да има произнасяне по искането за лихви макар и само за тези след предявяването на иска; след като касаторът е поискал по-голямото – лихвите от завеждането на исковата молба до крайното изплащане, явно е поискал и по-малкото – лихвите след завеждането на делото в окръжния съд. В изложение на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и е налице противоречие с практиката на ВКС: счита ли се за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви след неговото предявяване и дали това е допустимо пред въззивната инстанция; ако това е допустимо, следва ли да има произнасяне от въззивната инстанция; ако са поискани законови лихви от датата на увреждането, това означава ли, че са поискани и законови лихви след датата на предявяването на иска по силата на правилото, че щом е поискано по-голямото, е поискано и по-малкото; налице ли е противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/2000 г., т. 9; когато първата инстанция с диспозитива си е отхвърлила иск като сочи сума, която е много по-голяма от главницата, това означава ли, че се е произнесла и по искането за лихви върху главницата?
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд по претенцията за законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата приема, че първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск за заплащане на имуществени вреди поради професионално заболяване в размер на 9678000 лева като неоснователен и произнасяне по обективно съединения иск за лихви няма; няма и искане в преклузивния срок по чл. 193 ГПК (отм.) за допълване на решението от нито една от страните; по делото няма предявен иск за присъждане на изтекли лихви към определен момент, нито съдът е разглеждат такъв; твърденията, че като съдът се е произнесъл по иск с по-голям размер от предявения, се е произнесъл и по изтеклите до момента лихви, са несъстоятелни, поради липсата на такава претенция; недопустимо е въззивният съд да се произнесе по иск, по който първата инстанция не се е произнесла и в този смисъл не е налице пропуск на съда да се произнесе по цялото искане, поради което молбата за допълване на решението е неоснователна.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По първия поставен процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнасял и няма решаващи изводи, които да бъдат предмет на преценка, респективно – на тълкуване от ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК. Казаното важи и за втория поставен въпрос, тъй като липсва обуславяща воля на въззивния съд по претенция за лихви, предявена във въззивната инстанция, което да формира общото основание за допускане на касационното обжалване. Отговорът на третия процесуалноправен въпрос е ясен и не се нуждае от тълкуване. На последния процесуалноправен въпрос очевидно следва да се посочи, че когато първата инстанция с диспозитива си е отхвърлила иск като сума, която е много по-голяма от главницата, това не може да се приеме за несъмнено присъждане на главницата с лихви и подобно заключение би могло да бъде направено само въз основа на конкретни факти, които в разглеждания случай не са установени пред съда. На последно място, тълкуването, дадено в ТР № 1/2000 г., т. 9, във връзка с правилото на чл. 116, ал. 3 ГПК (отм.), не се обхваща от решаващата воля на въззивния съд, понеже не е предприемано от касатора, нито е разисквано от въззивния съд увеличаване на исковата претенция.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 284 от 23 октомври 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1170 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2008 г.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 832 от 15 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 1170 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: