4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 921
С., 06.07. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1868/2010 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от адв. М. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – В., и от адв. Г. Р. – процесуален представител на ищеца С. Б. Б. от [населено място], против въззивно решение №1110/30.8.2010 г. по гр.д.№1649/2010 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение въззивната инстанция е потвърдила изцяло решение №2339/25.6.2010 г. по гр.д.№3082/2010 г. на Варненския районен съд, ХХХІ състав, с което са уважени предявените от С. Б. Б. против [фирма] – В., обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, а отхвърлен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ.
Въззивната инстанция е приела, че заповедта за уволнение, издадена на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ е издадена от ненадлежно лице, макар и да е било налице упълномощаване от страна на лицето, което притежава работодателските функции. Прието е, че предвидената в закона възможност за упълномощаване е сведена само хипотезата на чл.192 КТ. Съдът се е позовал на решение №1218/03.5.2010 г. по гр.д.№1138/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК, поради което стигнал до заключение, че трудовото правоотношението между страните по спора е прекратено след изтичане на тримесечното предизвестие – 08.4.2010 г. Разглеждайки основанието за уволнение по същество въззивната инстанция е стигнала до извод, че в процесния случай не е налице намаляване обема на работата, тъй като представените по делото счетоводни баланси на предприятието/2007 г. и 2008 г./, обхващат един по-ранен период и не дават категоричен отговор за наличие на процесното основание. Освен това е прието, че дори и да се приеме хипотетично, че са намалели приходите за 2009 г., това изобщо не означава, че има намален обем на работата, тъй като това може да се дължи на обстоятелства като например лошо стопанско управление, стопанска политика на обявени общо по-ниски цени в ресторантите, предлагане на пакетни услуги при по-ниски цени, включващи прехрана, а също така и предлагане на услуги “ол инклузив”, при на което същият обем на работа, дори и завишен, се получават по-ниски приходи и съответно по-високи разходи.
По иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3, във връзка с чл.225, ал.1 КТ Варненският окръжен съд е приел, че след като трудовото правоотношение е било прекратено с изтичането на срока на предизвестието, ако същото не е законосъобразно, съгласно чл.335, ал.2, т.1 КТ, но обезщетение за незаконно уволнение се дължи от работодателя за шестмесечен период, считано от 08.4.2010 г., а за периода от 08.01.2010 г. до 08.4.2010 г. работодателят е задължен да заплаща трудово възнаграждение на работника, а не обезщетение по чл.225, ал.1 КТ. Поради това съдът е стигнал до извод, че обезщетение за посочения период не се дължи, а е дължимо за периода от 08.4.2010 г. до 08.7.2010 г. за който се дължи сумата 4214,46 лева. Въззивната инстанция обаче е зачела възражението на ответника по исковата молба за прихващане с изплатеното на ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за същата сума.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ответника по исковата молба се твърди, че съдът се е произнесъл по съществен материален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение №603/10.5.2005 г. по гр.д.№146/2003 г. на ІІІ г.о., което представлява основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата – решение от 20.02.2009 г. по гр.д.№2896/2007 г. на СГС; решение №391/07.8.2009 г. по гр.д.№405/2009 г. на РС – Горна Оряховица; решение №401/15.11.2006 г. по гр.д.№595/2006 г. на Великотърновския окръжен съд, което представлява основание за допускане по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Освен това се навежда и довод за наличие на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се, че същественият материалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл касае законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя, законността на уволнението и защита при незаконно уволнение.
В изложението си ответника по исковата молба твърди, че не споделя извода, че Кодекса на труда забранява “делегирането на права” относно прекратяването на трудовото правоотношение, а в посочения случай, не се касае до делегиране или прехвърляне на право, а за упражняването чрез пълномощник на фактически действия, включени в съдържанието на правото, като последиците възникват направо за представлявания.
Относно изводът на въззивната инстанция, че дружеството не е доказало настъпването на обективния факт – намаляване обема на работата, се застъпва становище, че същият е неправилен и необоснован и подробно се излагат съображения за това.. Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ищеца/инкорпорирано в касационната му жалба/ се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, за това в кой момент настъпват правните последици на прекратен трудов договор за претендиране и присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ – в случаите, в които работодателят вместо първоначално дължимата престация/спазване срока на предизвестието/ е избрал заместващата престация по чл.220, ал.1 КТ/изплащане обезщетение за неспазено предизвестие/, както и броенето на шестмесечния максимален срок за присъждане то на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ “отлага” ли се пропорционално във времето на отправеното предизвестие по реда на чл.328, ал.1, т.3, във връзка с чл.326, ал.2 КТ, в случаите, в които работодателят вместо първоначално дължимата престация/спазване срока на предизвестието/ е избрал заместващата престация по чл.220, ал.1 КТ/изплащане на обезщетение за неспазено предизвестие/. Твърди се също така, че по този иск е налице противоречива практика, а именно: решение №206/29.02.2000 г. по гр.д.№61:/1998 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №1948/03.02.2000 г. по гр.д.№842/1999 г. на ВКС, ІІІ г.о.;решение №573/30.10.2009 г. по гр.д.№5163/2008 г. на ВКС, ІІ г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация – С. М. М., не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., намира, че е касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в законния срок.
За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение съдът взе предвид следното:
По изложението на ответника по касация.
Твърдяният като съществен материалноправен въпрос, касаещ законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя, законността на уволнението и защита при незаконно уволнение, е формулиран бланкетно. По естеството си това представлява основанието за завеждане на иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ. Тази формулировка не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, която вменява излагане на ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, във връзка с елементите от фактическия състав на приложимата материалноправна норма. В останалата част изложението представлява навеждане на касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
По изложението на ищеца.
Представените от касационният жалбоподател – ищец три решения на ВКС са неотносими към поставените въпроси. Последните визират връзката между момента на прекратяване на трудовото правоотношение и обезщетенията по чл.чл.220, ал.1 и 225, ал.1 КТ. Решенията са ВКС се отнасят само до правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие и заместващото го обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, но не се отнасят до обезщетението по чл.225, ал.1 КТ.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №1110/30.8.2010 г. по гр.д.№1649/2010 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о., по касационна жалба, вх№37012/30.9.2010 г., подадена от ответника по исковата молба [фирма] – В., и по касационна жалба, вх.№36511/28.9.2010 г., подадена от ищеца С. Б. Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: