4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 999
София, 20.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1513 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. Х., против въззивното решение без номер от 11 май 2010 г., постановено по гр.д. № 12275 по описа на Софийския градски съд за 2009 г., в частта му, с която е отменено решение без номер от 7 май 2008 г., постановено по гр.д. № 17033 по описа на районния съд в [населено място] за 2007 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати обезщетение за ползване на предоставен с договор за наем недвижим имот за период след прекратяване на договора от 1 януари 2007 г. до 30 юни 2007 г. на Б. Н. П. от [населено място] 1550 лева и 554,90 лева разноски, на Й. И. Ч., Ц. Ч. Ч. и Г. Ч. Ч. – трите от [населено място], по 516,67 лева и по 171,71 лева разноски.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът приел, че решение на ВКС по друго дело формирало сила на пресъдено нещо по отношение на обстоятелството, че касаторът е ползвал имота и през процесния период, което обстоятелство дори по другото дело не било доказано, а се основава само на предположения, разместена неправилно доказателствена тежест и недаване възможност на касатора да установи обратното; това решение е несправедливо и неправилно, а и установява, че касаторът е ползвал имота само за периода преди процесния; решението формира силата си само в рамките на заявения петитум, или до 31 декември 2006 г., а за процесния период то няма сила на пресъдено нещо; представеният договор между други лица от 1 октомври 2006 г. установява, че касаторът не държи имота, а имотът трябва да се предаде на лицата, които имат нотариален акт за собственост, но това обстоятелство не е взето предвид нито в настоящия процес, нито от предходния състав на ВКС и изводът за основателността на иска е абсолютно неправилен и изграден на предположения; необосновано е прието, че размерът на средния пазарен наем за процесния имот е толкова, колкото е уговореният наем в договора от 2005 г. и не е ясно по какъв курс съдът е изчислил размера на равностойността на щатския долар. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по следните съществени въпроси: обвързан ли е съдът от силата на пресъдено него по друго решение по отношение на обстоятелството дали процесният имот се ползва от касатора и след периода, за който е постановено влязло в сила решение, формира ли то сила на пресъдено нещо по отношение на ползването при положение, че този факт не е бил предмет на изследване по първото дело, а осъждането да се предаде държането е в следствие на предположение, че то не е предадено, след като касаторът не бил представил доказателства за това; може ли съдът сам да определи какъв е размерът на средния пазарен наем и от там размерът на дължимото обезщетение, без да използва специалните знания на вещо лице.
Ответниците Б. Н. П. от [населено място], Й. И. Ч., Ц. Ч. Ч. и Г. Ч. Ч. – трите от [населено място], чрез адв. Б. П., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъкват доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че договорът за наем между страните бил прекратен от ищците поради неплащане на наемната цена за периода 1 юли 2006 г. – 31 декември 2006 г.; с влязло в сила решение № 1037 от 30 декември 2009 г. по гр.д. № 3399 за 2008 г. на І ГО е уважен предявеният от ищците срещу касатора иск по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за предаване държането на наетия имот и доколкото част от основанието на този иск е фактът на ползване на имота от касатора след прекратяването на наемния договор с исковата молба по делото от 28 ноември 2006 г. до постановяването на решението на ВКС, то това обстоятелство е установено със сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачетена съобразно чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), поради което касаторът дължи на ищците обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД; съобразно константната съдебна практика размерът на това обезщетение се съизмерява със средния пазарен наем на подобни имоти през същия период, за който доказателства не са ангажирани, поради което на основание чл. 130 ГПК (отм.) съдът приема, че размерът на средния пазарен наем следва да се определи на базата на уговорената в договора за наем от 2005 г. наемна цена – 350 щатски долара и дължимото обезщетение възлиза на 3100 лева в съответните квоти за ищците.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Отговорът и на двата поставени правни въпроса е ясен, като въззивният съд е дал тълкуване в духа на закона и не се налага допускането на касационното обжалване за даване на отговор по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Първият поставен правен проблем съдържа в себе си и правилния отговор, възприет основателно от въззивния съд. Според установеното по предявените искове с влязлото в сила решение № 1037 от 30 декември 2009 г. по гр.д. № 3399 за 2008 г. по описа на ІV ГО за връщане на наетата вещ и за заплащане на неплатената наемна цена, между страните по настоящия спор е възникнало валидно наемно правоотношение и спорният имот е предоставен на касатора срещу задължението за заплащане на наемна цена. Установено е още, че по делото не са били представени доказателства за изпълнение на задължението на наемателя по чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД да върне наетата вещ. Тези съображения са мотивирали съда да приеме, че освен заплащането на дължимия наем, касаторът дължи и връщането на вещта. Доказателства за предаването на вещта, представянето на които е било в тежест на касатора, не е сторено до момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд. Ето защо основателно и напълно в съответствие с правилото на чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.) в атакуваното въззивно решение е прието, че фактът на ползване на имота след прекратяването на наемния договор (и в рамките на производството по чл. 233, ал. 1 ЗЗД) и до постановяването на решението на ВКС по посочения иск (процесният период по него е 1 януари 2007 г. – 30 юни 2007 г., а решението на ВКС е постановено на 30 декември 2009 г.) е установен със сила на пресъдено нещо. Тук следва да се отбележи, че твърденията за основаване на влязлото в сила решение на ВКС на предположение е по преклудирани факти. Ако касаторът е желаел да установи друга фактическа обстановка, която да обуслови и друг краен изход на спора, то е следвало в рамките на съответното производство и съобразно разпределянето на доказателствената тежест, да представи съответните доказателства. Ето защо съдът приема, че разрешаването на поставения процесуалноправен въпрос няма да доведе до точно прилагане на закона и до развитие на правото.
Същият извод трябва да се направи и по втория поставен процесуалноправен въпрос. Текстът на чл. 130 ГПК (отм.) дава избор на съда при установена основателност на иска и липса на достатъчно данни за неговия размер, размерът да се определи по преценка на съда или да се използват специални знания. В разглеждания случай въззивният съд е определил размера на средния пазарен наем при липсата на представени доказателства от страните. Касаторът не може да се облагодетелства от своята липса на процесуална активност. Тъй като правилото на чл. 130 ГПК (отм.) е ясно и липсват колебания в съдебната практика по тълкуването му, то не може да се приеме, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ВКС дължи произнасяне по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответниците претендират заплащане на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК за касационната инстанция, но доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 11 май 2010 г., постановено по гр.д. № 12275 по описа на Софийския градски съд за 2009 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: