5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1011
София, 21.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1524/2010 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№28608/16.8.2010 г., подадена от адвокат Т. – процесуален представител на ищеца П. Х. А. от [населено място], област П., против въззивно решение №1132/14.7.2010 г. по гр.д.№1209/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, Х-ти граждански състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №119/20.12.2008 г. по гр.д.№742/2008 г. по описа на Пловдивския районен съд, втори граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от П. Х. А. от [населено място], област П., против [фирма] – [населено място], [община], област П., иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ за заплащане на 24000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, и направените по делото разноски.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивната инстанция е приела, че правилно районният съд е стигнал до извод, че не е налице хипотезата на чл.200, ал.1, пр.2 КТ, за ангажиране отговорността на работодателя за причинени неимуществени вреди от трудова злополука, предизвикала временна неработоспособност на работника. Прието, че правилно първата инстанция е приела за основателно възражението на работодателя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника, което се установява от съвкупния анализ на представените документи и показанията на разпитаните свидетели. Прието е, че действително друг работник е задействал машината и липсват данни този работник да се е уверил с очите си дали въззивникът е отдръпнал ръката си, но последният е бил надлежно инструктиран, че няма право да поставя ръцете си между шанците по време на движението им и е съзнавал опасността, но се е надявал да я избегне, поради което липсват освобождаващи го от отговорност обстоятелства. Въззивната инстанция е стигнала до извод, че данните от показанията на свидетелите са за това, че той сам е подал сигнал за задействане на машината, а от друга страна липсват данни по делото при носене на доказателствената тежест от работника, машината да не е била достатъчно обезопасена. Съдът е приел също така, че тези изводи не се променят и от представения протокол за проверка от инспекцията по труда по повод злополуката, който не обвързва съда. Досежно размера на обезщетението окръжният съд е споделил изводите на първата инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като процесуален въпрос се сочи този за връзката между чл.179, ал.1, чл.172, чл.174, чл.176 и чл.193 и сл. ГПК, в пряко отношение към основното процесуално задължение на съда да основе решението си на обстоятелствата по чл.235, ал.2 ГПК, като се твърди, че по прилагането на тези институти във взаимна връзка по реда на ГПК не е формирана съдебна практика. Твърди, че правният въпрос е от значение за изхода по конкретното дело като с оглед точното прилагане на закона е въпросът за процесуалния ред, по който решаващите по делото обстоятелства следва да бъдат приети за установени, както и ролята на въззивния съд като инстанция при вече събрани пред първата инстанция доказателства.
Като важен, според касационния жалбоподател, процесуален въпрос се поставя и този за служебната роля на съда при приемането на писмени доказателства, при необходимост от проверка във връзка с тях, съответно каква доказателствена активност се изисква от страната при попълване на делото с факти, който въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Твърди се, че е поискан преразпит на свидетели, разпитани в първата инстанция, на основание чл.267, ал.2 ГПК, но окръжният съд е отхвърли това искане.
Като друг правен въпрос,довел до формиране решаващата воля на съда касационният жалбоподател определя въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД с оглед определянето на едно справедливо обезщетение.
Като съществени процесуални въпроси се сочат, тези за необсъждане на приетите по делото доказателства, в частност протокола от инспекцията по труда,обяснения по чл.176 ГПК, свидетелски показания, възникнали противоречия в показанията на различни свидетели, очната ставка между ищеца и свидетеля Ч., заинтересоваността на показанията на Ч. и К., поради което се навежда довод за нарушение на чл.235, ал.2 ГПК, поради което съдът е стигнал до изводи, довели до неточното прилагане на закона.
Като материалноправен въпрос се сочи този относно грубата небрежност и съпричиняването на вредоносния резултат.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – [фирма] – Б., е депозирал отговор по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението за допускане на касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение по което обжалваемия интерес е над 1000 лева, поради което касационната жалба е допустима. Жалбата е подадена и в законния срок.
За да се произнесе по поставените въпроси съдът взе предвид следното:
Всички поставени въпроси, с изключение на този относно приложението на чл.52 ЗЗД, не отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. – “Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК.” Визираните въпроси са бланкетни по своя характер.
Известно отклонение от посочената бланкетност се съдържа във въпроса за приложението на чл.267, ал.2 ГПК, но тъй като нормата е ясна и категорична и сочи на правна възможност, която се свежда до преценка на въззивната инстанция за изслушване на свидетели вещи лица, то този въпрос се следва да бъде допускан с въззивното решение до касационно обжалване, тъй като н е от значение за точното прилагане закона и за развитие на правото.
Следва да се отбележи, че въпросът свързан с разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК по естеството си представлява касационно оплакване, свързано с основанията на чл.281, т.3 ГПК, което обаче следва да бъдат разгледано в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Освен това следва да се изтъкне, че в мотивите си въззивната инстанция се е позовала на всички събрани по делото гласни и писмени доказателства
Поставеният въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД също не следва да бъде допуснат заедно с въззивното решение до касационно обжалване. Въздигнатият от цитираната норма принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от горните съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №1132/14.7.2010 г. по гр.д.№1209/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, Х-ти граждански състав, по подадената от адв. Т. – пълномощник на ищеца П. Х. А. от [населено място], област П., касационна жалба, вх.№28608/16.8.2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: