8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1033
София, 22.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1542 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. М. Ц. от [населено място], чрез процесуалния й представител служебния защитник адв. Е. Б., против въззивното решение № 156 от 21 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 257 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 44 от 24 март 2010 г., постановено по гр.д. № 565 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото липсва оценъчна дейност на съда по фактите по спора и мотивите представляват преразказ на част от доказателствата и на мотивите на първата инстанция; въззивният съд не се е произнесъл по основния процесуален въпрос, изложен във въззивната жалба за непроизнасянето на съда по подадена от нея частна жалба от 5 ноември 2009 г. за възстановяване на срока за изправяне на нередовностите по исковата й молба по претендираните имуществени вреди, по която производството е частично прекратено, като въззивният съд не е оценил действията на първата инстанция в тази насока, а първоинстанционният съд очевидно е допуснал процесуално нарушение, като е постановил две определения без номер от една и съща дата и съдът е приел незаконосъобразно, че исковата молба е редовна и може да бъде придвижена, макар да е прекратено производството по претенцията за имуществени вреди и това определение да е подлежало на обжалване; молбата на служебния защитник не е връчвана на касаторката и не е давала съгласие за приемането й от съда, нито е връчена за приподписване, като не е ясно съдът длъжен ли е да уведомява страната за назначения й служебен защитник и следва ли подадени от такъв молби да се връчват на страната за становище и приподписване; съдът неоснователно задължи касаторката да заплати държавна такса, въпреки освобождаването й от внасяне на такава; съдът в нарушение на закона е задържал жалбата два месеца, преди да я препрати на по-горния съд; въпреки започната процедура по обжалване на прекратителното определение, съдът е приел, че са налице предпоставките за осъществяване на процедурата по чл. 140 ГПК и ход на делото е даден, въпреки висящото производство по отмяна на прекратителното определение по иска за имуществени вреди и делото е било обявено за решаване преди да бъде решен въпросът с подадената частна жалба; по делото са установени всички елементи за ангажиране на отговорността на ответника, но съдът е достигнал до неправилни изводи – ответникът е нарушил изрични законови забрани, регламентирани в чл. 39, ал. 2 З., като е използвал и огласил неправомерно лични данни на касаторката без нейно съгласие, с което е нарушил неприкосновеността и достойнството й, правото й на личен живот и свързаните с тях права; тези обстоятелства са установени с решение на Комисията за З., потвърдено с две решения на ВАС; ответникът не е оборил установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция, а за касаторката са настъпили вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, установени от събраните по делото доказателства, изразили се във влошаване на здравословното й състояние, претърпяна операция, ежедневни стрес и негативни емоции, невъзможност да си намери работа, отказ да бъде наета на работа, унизителни и недостойни разговори при опитите да започне работа предвид изградения образ в книгата на ответника; противоправното поведение доказано е в причинна връзка с настъпилите страдания в неимуществената сфера на касаторката; липсва обективност и безпристрастност в изводите на съда по отношение на личното отношение и оценка на стореното от ответника и личната драма на касаторката, станала достояние на неограничен кръг читатели; не са оценени правилно свидетелските показания в тази връзка; съдът не е обсъдил обективните обстоятелства, установени по делото и тяхната оценка; решението е неправилно и в частта по присъдените в полза на ответника разноски, защото списъкът с разноски не е приет от съда и вложен по делото; ответникът е упълномощил един адвокат, а пълномощно за втори такъв не е представено и прието по делото, но вторият адвокат е подписал списък без дата за сума, за която липсва договор за правна помощ, като този списък не е приет от съда с определение и следователно не е представен своевременно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, имащи пряко значение за крайния изход на спора, но са решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както следва: съдът длъжен ли е да уведомява страната за назначения й служебен защитник; молбата на служебен защитник във връзка със съобщение за отстраняване на нередовности по исковата молба, в която изрично е записано, че въпреки положени усилия не може да се свърже със страната и не може да осъществи адекватна правна помощ поради факта, че живее в друго населено място, следва ли да се връчи от съда за подписване от страната (сочи се разрешение по друго дело на същата касаторка, според което касаторката е задължена да подпише частна жалба на служебния защитник); съдът допуснал ли е процесуално нарушение по повод посочената във втория въпрос молба като е прекратил частично производството по делото поради неотстраняване в срок на нередовности с определение, в което изрично е записано, че подлежи на обжалване пред въззивния съд в едноседмичен срок от съобщаването му на назначения по реда на ЗПП процесуален представител на ищцовата страна, въпреки липсата на връзка с представлявания; първоинстанционният съд допуснал ли е процесуално нарушение, издавайки на една и съща дата две определения без номер, с които едновременно частично прекратява производството поради нередовност на исковата молба, подлежащо на обжалване и същевременно в нарушение на чл. 129 ГПК на основание чл. 131 ГПК да връчи на ответника книжата и правото му на отговор; съдът допуснал ли е процесуално нарушение като е задължил ищцата, която е освободена от заплащане на такси и разноски, да внесе държавна такса по подадена от нея частна жалба срещу прекратителното определение; съдът допуснал ли е нарушение на съдопроизводствените правила като е приел, че са налице всички процедурни предпоставки, за да осъществи процедурата по чл. 140 ГПК с оглед изнесените факти; съдът нарушил ли е чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като е дал ход на делото въпреки наличието на предпоставки за спирането му; въззивният съд се е произнесъл в противоречие с наложената практика на ВКС при наличието на многобройни и безспорни доказателства относно противоправното и виновно поведение на извършителя на непозволеното увреждане, който е нарушил чл. 39, ал. 2 З.; следва ли съдът при представяне на списък с разноски по чл. 80 ГПК в срок да го приеме като доказателство и вложи в делото с определение; като се вземе предвид чл. 152 ГПК – протоколът от съдебното заседание като официален свидетелстващ документ е доказателство за извършените в съдебно заседание съдопроизводствени действия от съда и страните, може ли да се приеме, че съгласно изречение второ на чл. 152 ГПК неудостоверените в протокола действия се смятат за извършени; може ли да се приеме, че неудостоверените в съдебния протокол действия са извършени от адв. В., като се има предвид доказателствената му сила като официален свидетелстващ документ за извършените в съдебно заседание процесуални действия както от съда, така и от страните (сочи се решение на СГС, невлязло в сила, което не формира съдебна практика); по изискването да се представи списък по чл. 80 ГПК се представя определение на въззивен съд. Представя се и определение № 105 по гр.д. № 3409 за 2008 г. на ІІ ГО, което не формира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е постановено в процедурата по чл. 288 ГПК. Макар касаторката да посочва като основание за допускане на касационния контрол всички такива по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е посочила задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се ангажира първото основание на посочения текст. На последно място, представеното незаверено копие от протокол, неизвестно от кой съд, не представлява съдебна практика в посочения вече смисъл.
Ответникът Л. Н. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Ф. М., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за недопускане на касационното обжалване и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че е налице противоправно поведение на ответника, изразило се в посочване на лични данни на касаторката в издадена от него книга, с което са нарушени разпоредбите на Закона за защита на личните данни, правото на личен живот на касаторката и общата забрана да не се вреди другиму; не е установено по безспорен начин книгата на ответника да е написана с цел дискредитиране на касаторката в обществото, манипулиране на общественото мнение относно нейната личност, упражняване и поддържане на психически тормоз спрямо касаторката; касаторката е осъдена с влязла в сила присъда за престъпление, описано в книгата, изтърпяла е наказанието, не е реабилитирана, по време на досъдебното и съдебното производство случаят е отразяван подробно в медиите и е станал обществено достояние, поради което не е налице умишлено поддържане на историята на обира “жива”; от събраните по делото доказателства не се установява именно вследствие разгласяването на личните й данни касаторката да е безработна; при постъпване на работа се изисква свидетелство за съдимост, в което фигурира осъждането на касаторката, поради което не може да се приеме, че не е наемана на работа вследствие описанието в книгата; съдът не дава вяра на разпитаните свидетели П. и Й. поради лични отношения към ответника; няма безспорни данни, че описаното в книгата е довело до влошаване на здравословното състояние на касаторката, защото още по време на наказателното производство здравето й не било добро; няма данни за връзка между издаването на книгата и напускането на страната от сина на касаторката; не са налице доказателства, от които да се направи категоричен извод за наличие на причинна връзка между издаването на книгата на ответника и твърдените неимуществени вреди, поради което предявеният иск за сумата от 80000 лева е неоснователен; доводи във връзка с подадената частна жалба от касаторката не следва да се обсъждат, защото същата е върната на окръжния съд с влязло в сила определение; касаторката не е освободена от заплащане на разноски, а само на държавни такси; по договор за правна защита и съдействие и допълнително договорен хонорар ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение от 11500 лева, а в представения списък с разноски се претендират 9500 лева, като няма данни за заплатено възнаграждение на адв. Ф. М.; няма доводи за прекомерност на възнаграждението; представянето на списък с разноските не е предпоставка за присъждането им.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Макар касаторката да е изложила изключително подробно оплакванията си в касационната жалба и да е задала многобройни процесуалноправни въпроси и да е заявила един материалноправен проблем, тя не е успяла да постави правен въпрос, който да има значение за изхода на делото, да е включен в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по делото, като така не е ангажирала общото основание за допускане на касационното обжалване.
Поставените от касаторката правни проблеми могат да бъдат обобщени в три групи: тези по осъществени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, по неправилността на изводите на съда във връзка с установените елементи на иска по чл. 45 ЗЗД и по разрешението на съда за присъждане на сторени от ответника въпроси.
Първата група въпроси не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като липсва разрешение на въззивния съд по тях. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът се е задоволил единствено да посочи, че няма да преценява доводите във връзка с подадената частна жалба от касаторката, защото същата е върната на окръжния съд с влязло в сила определение. Както се приема в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Тъй като липсва разрешаване на поставените процесуалноправни проблеми, касаторката е следвало да ангажира процесуалноправен въпрос, свързан с ефекта върху крайния резултат по спора на липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по посочените процесуални нарушения от първата инстанция или друг подобен, за да е било възможно евентуално да се даде отговор на предпоставящия изхода на спора проблем. Това е така, защото претенцията на касаторката в тази част касае неразгледан нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд иск за имуществени вреди, след като исковата молба в тази й част е била счетена от първоинстанционния съд за нередовна. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
На второ място касаторката поставя проблема за произнасянето на въззивния съд в противоречие с наложената практика на ВКС при наличието на многобройни и безспорни доказателства относно противоправното и виновно поведение на извършителя на непозволеното увреждане, който е нарушил чл. 39, ал. 2 З.. От една страна заявеното представлява по естеството си касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче би могло да е предмет на разглеждане от касационния съд едва след допускането на касационното обжалване. Освен липсата на каквото и да е позоваване на съдебна практика, която като цяло е непротиворечива, касаторката, дори и да беше формулирала правен въпрос по вече посочените критерии, отново не би ангажирала отговора на ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК. Това е така, защото основният правен довод на съда за отхвърляне на иска е недоказването от страна на касаторката на осъществяването в нейната правна сфера на твърдените неимуществени вреди, както и на причинната връзка между твърдените вреди и деликта. Както проблемът е поставен в изложението към касационната жалба, касаторката твърди, че съдът е отхвърлил иска, въпреки наличието на многобройни и безспорни доказателства относно противоправното и виновно поведение на извършителя на непозволеното увреждане, който е нарушил чл. 39, ал. 2 З.. Противно на изложеното, съдът е приел, че е налице противоправно поведение от страна на ответника по иска, но не са налице доказателства за написването на книгата именно с цел увреждане на касаторката.
Най-после, и последната група процесуалноправни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Поставените правни въпроси се свеждат до следното – необходимо ли е съдът да приеме с определение списък за разноски и да го “вложи” в делото, като това действие се удостовери в съдебния протокол и ако това не е сторено, следва ли това действие да се смята за осъществено. По значението на представянето на списък за разноските е налице достатъчна съдебна практика и ясното му разбиране се подкрепя и от представеното от касаторката определение по в.ч.гр.д. № 43 за 2009 г. на окръжния съд в [населено място]. Самият текст на закона също е пределно ясен и не се нуждае от допълнително тълкуване. Нито в чл. 80 ГПК, нито пък в друг текст, се изисква списъкът с разноските да бъде приет по делото с изричен акт на съда, освен чрез простото записване в съдебния протокол на факта на представянето му, още по-малко пък да бъде “вложен” в делото (действие, което не се използва в терминологията на ГПК). Последиците от представянето, съответно – непредставянето на съответния списък, са ясно дефинирани в посочения текст на закона. Ето защо касационният съд приема, че не се налага тълкуването на поставения проблем при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез допускане на касационното обжалване на въззивното съдебно решение в съответната му част.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 156 от 21 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 257 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: