2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1038
София, 25.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1618 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. З. О. от [населено място], обл. Р., чрез процесуалния й представител адв. Р. К., против въззивното решение № 303 от 30 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 439 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е отменено решение № 545 от 31 март 2010 г., постановено по гр.д. № 160 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. в частта му за осъждането на Агенция “Национална инфраструктура” София да заплати на О. обезщетение за претърпени имуществени вреди над 442 лева до 3539,49 лева и сумата 490 лева обезщетение за неимуществени вреди и исковете са отхвърлени в тази част.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът неправилно е счел допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска за имуществени вреди за недопустимо, защото отстраняването на дефектите на исковата молба може да се отнася до всички реквизити съгласно разпоредбата на чл. 127 и чл. 128 ГПК, като това не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция в нарушение на чл. 214 и чл. 228 ГПК, защото ищцата изрично е указала невъзможността си да конкретизира имуществените вреди предвид необходимостта от специални знания и е искала назначаване на експертиза; ответникът в отговора на исковата молба също е навел възражения за уточняване на размера на имуществените вреди; не може да се сподели тезата на въззивния съд, че с молбата ищцата е предявила нов иск, като е навела твърдения за други щети по автомобила и същевременно е направила увеличение на иска за същите, след като увеличението на петитума не влече изменение на претендираното спорно право и се касае за уточняване по вид, размер и стойност на имуществените вреди; ако изводът на въззивния съд е верен, то районният съд се е произнесъл по непредявен иск и решението на първата инстанция е недопустимо, но то е частично потвърдено; не е ясно как е определен размерът на имуществените вреди; неправилно съдът приема, че липсват доказателства за претърпените от касаторката неимуществени вреди; съдът не е обсъдил доводите за неправилност на решението от страна на ответника по иска, изводите не са в съответствие с установеното фактическо състояние, липсва произнасяне по претенцията за компенсаторни лихви и за законни такива. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът не се е ангажирал и не е обсъдил доводите на ответника и на ищцата за неправилност на първоинстанционното решение, липсва правна квалификация; съдът не е обсъдил и е игнорирал факти и доказателства, релевантни за претенцията за неимуществени вреди, като мотивите в тази част за привидни и бланкетни; налице е противоречие между мотив и диспозитив; изводите не са в съответствие с установеното фактическо положение; не са отчетени процесуалните действия на първоинстанционния съд и страните във връзка с чл. 128, 129, 146 ГПК; липсва произнасяне по претенциите за лихви; нарушени са правилата на процесуалния и на материалния закон. Изтъква се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС (сочат се тълкувателни решения на ОСГК и две решения на ВКС) и е в противоречие с разпоредбите на чл. 5, чл. 146, чл. 143, ал. 21 чл. 235, ал. 1, чл. 214, ал.1, чл. 271 ГПК, което е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът Агенция “Пътна инфраструктура” [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска е недопустимо, защото в исковата молба ищцата е посочила какви са повредите по автомобила, а с писмена молба е навела твърдения за други щети и е направила увеличение на размера на иска, при което се изменя както основанието чрез навеждане на обстоятелства извън посочените в исковата молба, така петитума и по същество изменението представлява предявяване на нов иск в нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК, поради което следва да се разгледа претенцията по исковата молба; ответникът не е изпълнил задълженията си да поддържа съответния пътен участък и е налице ангажиране на отговорността му за претърпени вреди от пътното транспортно произшествие, но и пострадалата е допринесла за него, поради което при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението следва да се намали с 30% или от сумата за възстановяване на увреждането на автомобила за 931,49 лева, на ищцата се дължат 442 лева; ищцата е претърпяла телесни увреждания, а причинените й неимуществени вреди от произшествието не са доказани.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е сторено в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представената съдебна практика обаче сочи, че касаторката всъщност претендира и основанието по т. 2 на посочения текст, тъй като решенията на състави на ВКС по отменения ГПК не попадат в обхвата на задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – така се приема в т. 3 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглеждания случай в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката не е поставила такъв правен въпрос, който да отговаря на посочените задължителни критерии, а всичките й съображения по естеството си представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче биха могли да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва след допускането на касационното обжалване. В самата касационна жалба обаче касаторката е поставила три въпроса: при изменение на иска, представляващо увеличение на предявения петитум, налице ли е промяна на претендираното спорно право; налице ли е едновременно изменение на основание и петитум, когато са уточнени претърпените имуществени вреди въз основа на експертна оценка на вещо лице; запознал ли се е въззивният съд с наведените по делото доказателства или досежно неимуществените вреди чисто бланкетно се е произнесъл относно липсата на такива.
Първите два поставени въпроса имат отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, макар да засягат проблемите частично с оглед интереса на касаторката да установи основателността на твърденията си. Отговорът на първия въпрос би бил категорично ясен и би довел до допускането на касационното обжалване, стига съдът да беше приел, че е налице недопустимо изменени на иска само въз основа на увеличението на размера му. В случая обаче съдът е посочил, че освен увеличение на размера на иска, ищцата е въвела и твърдения за други вреди, освен посочените в исковата молба, поради което въззивният съд не е разрешил поставения процесуалноправен въпрос. Същият извод следва да се направи и по отношение на втория поставен въпрос, тъй като не е сторено единствено уточняване на размера на претенцията. Третият поставен въпрос не може да ангажира отговор на съда по реда на чл. 290 и сл. ГПК, тъй като заявеното от касаторката представлява касационно оплакване във връзка с цененето на доказателствата по спора и произнасянето на съда по тях, но не е поставяне на обуславящ изхода на спора въпрос, поради което касаторката и по него не е успяла да ангажира общото основание за допускане на касационното обжалване.
Предвид изложеното следва да се посочи, че посочените от касаторката разрешения в ТР № 1/2000 г. на ОСГК, т. 10 и т. 19 и ТР № 1/2001 г. на ОСГК, т. 4, не следва да се обсъждат. Представеното решение № 104 по т.д. № 304 за 2009 г. на ІІ ТО разглежда случай, при който е било необходимо исковата молба да се остави без движение за уточняване размера на претенциите (различно от разглеждания случай), а решение № 719 по т.д. № 403 за 2008 г. на ІІ ТО разрешава случай на необсъждане на представени доказателства за претърпени неимуществени вреди, какъвто настоящият случай не е, а и материалноправен въпрос в тази връзка не е поставен от касаторката.
На последно място следва да се отбележи, че простото заявяване, че въззивният съд е нарушил правилата на чл. 5, чл. 146, чл. 143, ал. 21 чл. 235, ал. 1, чл. 214, ал.1, чл. 271 ГПК, отново не посреща изискването на закона касаторът да постави правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Тъй като в касационната жалба се сочи, че съдът не се е произнесъл по претенцията за лихви и предвид подаването на касационната жалба в едномесечния срок по чл. 250, ал. 1 ГПК, касационният съд приема, че делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по това искане.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 303 от 30 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 439 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваната чу част.
ВРЪЩА делото на въззивния окръжен съд в [населено място] за произнасяне по искане за допълване на решението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: