2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1113
София, 08.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 119 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативна прокуратура [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 888 от 22 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 594 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г. в частите му, с които е отменено решение № 1689 от 5 април 2010 г., постановено по гр.д. № 6833 за 2009 г. на Софийския градски съд в частта му за отхвърляне на иска на С. М. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата над 5000 лева до 13000 лева и касаторът е осъден да заплати на Г. сумата от 8000 лева, както и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Г. сумата от 5000 лева.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно, защото присъденият размер на обезщетението е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на претърпените неимуществени вреди; съдът не е преценил относимите обстоятелства по претенцията; не са изложени мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между тези обстоятелства и причинените вреди; не е отчетено, че на ищеца е била наложена най-леката мярка за неотклонение. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществения процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., като решението противоречи и на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСКГ поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; съществен е и материалноправния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 З., като този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата – при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Представят се две решения на ВКС по отменения ГПК, едно влязло в сила решение на апелативен съд и едно решение на въззивен съд, което е без отбелязване за влизането му в сила, поради което не може да послужи за целите на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът С. М. Г. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. М., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В атакуваното решение е прието, че ищецът е претърпял болки и страдания, защото са накърнени честта му – оценката за себе си и достойнството – оценката на останалите за него; наказателното производство е станало широко достояние чрез медиите и чрез действията на представители на прокуратурата; според свидетелските показания ищецът е бил потиснат, избягвал е контакти с хората, напуснал е работа като прокурор, променили се психиката и поведението му; ищецът бил оправдан по предявеното обвинение; на основание чл. 52 ЗЗД справедливото обезщетение за причинените му неимуществени вреди е в размер на 13000 лева.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
По съдържанието на критерия “справедливост” на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и неговите измерения, до което се свежда първия поставен от касатора правен въпрос, съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. Като е имал предвид конкретни обстоятелства по правния спор и е съобразил установените по делото болки и страдания на ищеца, съдът не е дал разрешение в разрез с посочената задължителна съдебна практика. Не се разкрива освен това и твърдяното от касатора противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК – сочи се, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, но касаторът е пропуснал да заяви кои точно неимуществени вреди са от такъв характер, за да може ВКС да направи съответната преценка, поради което касаторът в тази връзка е пропуснал да ангажира общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – да постави конкретен правен въпрос, който е обуславящ изхода на спора. Не може да се сподели и следващото твърдение за липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и претърпените вреди, което е нарушение на т. 10 от ТР № 1 от 4 януари 2001 г. на ОСГК. От дадените във въззивното решение мотиви следва да се направи извода за наличие именно на посочената връзка.
По поставения въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага критерия за справедливост, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора проблем се свежда до определяне на обективните критерии, които следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, отнесени към критерия “справедливост”, даден в чл. 52 ЗЗД. Преди всичко е необходимо да се отбележи, че е налице противоречие между решения, с които са уважени искове за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт, частен случай на който са хипотезите на З., когато са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или сходни в основните факти, в които се изразява както видът, така и тежестта на съответното увреждане, неговата продължителност, възраст и здравословно състояние на увредения, въздействието на увредата върху здравето, психиката, семейната, социалната, работната и пр. сфери на увредения, съответната проявна форма на увредата и др., т.е. в случаите, когато има сходство на повечето установени в хода на съответните съдопроизводства факти, които представляват основанието на исковете, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер съобразно преценката на решаващия съд при едни и същи или предявени по-големи от уважения размери. Тъй като касаторът не е представил съдебна практика, обосноваваща наличието на такъв пълен идентитет, или достатъчно сходство на фактите, а и твърдението е за “сравнително сходни случаи”, то не следва да се приема, че е налице противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата.
В разглеждания случай въззивният съд е посочил кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението по повод на конкретно заявената претенция. Макар да са поставени правни въпроси по обуславящи изхода на спора изводи на въззивния съд, даденото разрешение е съответно на изложените принципни разбирания.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 888 от 22 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 594 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: