ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1173
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1652 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на А. В. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 03.V.2010г. по в.гр.д. № 2102/2009г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК ответникът по касационната жалба „168 часа” Е. С. е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС е оставил в сила решението на СГС от 01.VІІ.2009г. по гр.д. № 4456/2007г., с което е отхвърлен предявеният от А. В.К. срещу „168 часа” Е. иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за присъждане на 20000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от статия „Шефът на Б. си регистрира тайно частно лекарско сдружение”, публикувана във в-к „168 часа” в броя от 06.VІІ.2006г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са установени претърпени от ищеца неимуществени вреди, както и причинната им връзка с публикацията във в-к „168 часа” с автор журналистката С.. Действията на жулналистката, обаче, не са противоправни. Изнесените от нея в статията факти не са неверни – ищецът действително е регистрирал сдружение в частна полза по смисъла на ЗЮЛНЦ, то наистина не е създадено по решение на компетентния отрган на Б., чийто председател към този момент е бил ищецът, членовете на УС на Б. не са знаели за учредяването, налагащо извод, че ищецът е учредил сдружението „тайно”, коректни са и позоваванията на устава на сдружението. Относно твърденията в публикацията за конфликт на интереси е прието, че е право на всеки журналист въз основа на вярно установените факти да изложи своите изводи, че те могат да засегнат доброто име и личното достойнство на обекта на журналистическия материал и представляват посегателство върху конституционните му права, както и че в определени случаи това право на индивида е в конкуренция с други конституционно гарантирани права и свободи. Във връзка със съотношението между свободата на медиите и правата на гражданите, засегнати от журналисттически материали, съдът се е позовал на две решения на КС на РБ и на практика на ЕСПЧ. Ищецът е обществена фигура – председател на значима съсловна организация, чиято дейност е регламентирана със закон, в това си качество той нормално е бил обект на обществен и журналистически интерес и на критично обсъждане на работата му, съмнението за конфликт на интереси се основава на фактите и заключенията на авторката са насочени срещу действията му в качеството му на публична личност, езиковият стил на авторката е жлъчен и агресивен, но е нейно право да формира изводи на базата на верните факти, оценъчният елемент в съжденията й не подлежи на проверка за правомерност, дори тези изводи да са причинили неимуществени вреди, поведението на журналистката не е противоправно, поради което не може да бъде ангажирана отговорността на работодателя й.
В изложението на А. К. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната му жалба, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи въпросът, който бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – правоизключващият деликтната отговорност за увредено добро име, чест и достойнство при доказани други предпоставки за възникване на отговорността /поведение, настъпили вреди, умисъл и причинно-следствена връзка/ факт, че увреденият е обществена личност – председател на съсловна организация.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Поставеният от касатора единствен материалноправен въпрос е съществен по принцип, но не е от значение за изхода на спора в случая. Това е така, защото този въпрос не е обусловил решаващият извод на въззивния съд, че тъй като изнесените в публикацията факти са верни и тъй като оценъчният елемент в изводите на авторката на базата на тези факти не подлежи на проверка за правомерност, поведението й не е противоправно, дори тези изводи да са причинили неимуществени вреди на ищеца, поради което не може да бъде ангажирана отговорността на работодателя й. Въпрос във връзка с този извод не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване, а, както вече бе посочено, касационният съд не може да стори това служебно, като го извлече от изложението или от касационната жалба.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, четвърти състав, № 385 от 03.V.2010г. по гр.д. № 2102/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: