ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1161
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1936 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати З. и Р. като процесуални представители на И. А. М. от София срещу въззивното решение на СГС от 10.VІІ.2009г. по в.гр.д. № 2262/2008г.
Ответниците по касационната жалба С. С. С. и Й. И. Ц., и двамата от София, не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е оставил в сила решението на СРС от 30.ІV.2008г. по гр.д. № 21272/2006г., с което са отхвърлени предявените от И. Ат.М. срещу С. Ст.С. и Й. Ив.Ц. искове с правно основание чл.97 ал.1 от ГПК /отм./ във вр. с чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД за признаване за установено, че договор за покупко-продажба, сключен на 19.І.2005г. с нот.акт № 024/2005г., с който С.С. продава на Й.Ц. поземлен имот № 1483 кв.69 по плана на София, е нищожен поради противоречие със закона.
Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като изложените обстоятелства, довели според ищеца до нищожност на договора, се свеждат до липса на право на собственост на продавача /която липса била обусловена от това, че: не можело да се възстанови правото на собственост по силата на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ; решението на ОСЗГ било постановено много след като постройката била завършена; към решението на ОСЗГ не била приложена и издадена скица в нарушение на чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ; решението на ОСЗГ било нищожно, тъй като заявлението било подадено през 1991г., а решението постановено през 2004г., през който период били изтекли всички срокове за произнасяне от ОСЗГ и за евентуална отмяна и постановяване на нови решения по чл.14 ал.6 от ЗСПЗЗ; решението на ОСЗГ и договорът били нищожни като противоречащи на чл.14 от ЗСПЗЗ и чл.41 З. и като постановено от незаконен състав/, и, респективно до липса на транслативен ефект на сделката. Прието е, че хипотезите, водещи до абсолютна недействителност на договор, са изчерпателно изброени в чл.26 от ЗЗД, че между тях не е твърдения порок – липса на право на собственост в патримониума на праводателя, при което е налице валидно облигационно правоотношение, като при липса на прехвърлителен ефект в полза на изправния кредитор възникват компенсаторни права, които не са предмет на настоящото производство. Поради това е безпредметно изследването на принадлежността на правото на собственост на описания в нотариалния акт имот.
В изложението на И. Ат.М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му указание, се сочи, че въззивният съд се произнесъл в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК по въпросите: 1. може ли да се уважава установителен иск по чл.97 ал.1 от ГПК /отм./ във вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД при допуснати нарушения по чл.14 и чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ, чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ, чл.6 ал.1, чл.15 ал.2 т.6, чл.33 ал.2 и чл.41 ал.3 от З. и други и дали при извършването им е налице допустимост и основателност на иска или не; 2. следва ли за да е налице нищожност по чл.26 ал.1 от ЗЗД да бъде визирана хипотезата в самия текст и там да бъдат уредени изчерпателно всички такива или е достатъчно да е налице нищожност при нарушение на разпоредба на нормативен акт, без да е необходимо в текста на чл.26 ал.1 от ЗЗД да се изчерпат хипотезите, тъй като изброяването на хипотезите би било невъзможно. Сочат се 12 решения и едно определение на състави на ВС и на ВКС. Твърди се и че липсата на мотиви и необсъждането на съществени възражения, направени пред СРС и във въззивната жалба, било в противоречие с ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1953г., с ТР № 1/2001г. на ОСГК и с две определения на състави на ВКС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касатора не отговаря на посочените изисквания. По първия поставен въпрос с представените съдебни решения /без това на СРС по гр.д. № 13057/2004г. поради липсата на данни то да е влязло в сила и без определението на ВКС по гр.д. № 3570/2008г., постановено по реда на чл.288 от ГПК, тъй като те не съставляват практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК/ не се обосновава наличието на противоречива практика, тъй като в тях този въпрос не е предмет на разрешаване. Така по решенията по гр.д. № 186/1993г., гр.д. № 2034/1997г., гр.д. № 1349/1993г., гр.д. № 1324/2001г. и № 1837/1993г., всички на състави на ВКС ІV ГО, предмет на споровете са били искове с правно основание чл.7 от ЗВСОНИ за възстановяване на право на собственост върху имоти в случаите, когато след одържавяването им те са били придобити от трети лица в нарушение на нормативни актове, като разрешените в тях въпроси касаят наличието или не на нищожност на сделките по придобиването като предпоставка за възстановяването, но не и въпроси за нищожност на сделки, извършени от третите лица с придобитите от тях по този начин имоти, поради придобиването им по този начин.
Същото се отнася и до останалите посочени и представени решения на състави на ВКС: по гр.д. № 6075/2007г. ІІІ ГО, гр.д. № 2210/2005г. ІVа ГО, гр.д. № 1530/2000г. ІV ГО, гр.д. № 1912/1997г. ІV ГО и по гр.д. № 1141/1998г. ІV ГО. Техен предмет са искове за собственост и за ревандикация, основани на твърдения за наличието на пречки по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, и в тях са разрешени такива въпроси – по приложението на чл.10б, чл.10 ал.7, чл.14 ал.1 от ЗСПЗЗ, чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ и други, както и че при липса на скица към решението на ОСЗГ искът по чл.108 от ЗС е недопустим поради незавършеност на процедурата по възстановяване и за упражняване на косвен съдебен контрол върху решенията на ОСЗГ. Твърдените в разглеждания случай такива обстоятелства като основания за предявената претенция биха могли да опорочат само придобиването от продавача на правото на собственост върху процесния имот, но не и последващата извършена от него разпоредителна сделка с този имот.
По втория релевиран от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл, следователно по отношение на него не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Третият процесуалноправен въпрос е неконкретен – касаторът не е посочил какви мотиви липсват в атакуваното решение и по кои негови възражения въззивният съд не се е произнесъл. А това е пречка за преценка от касационния съд за значението на този въпрос за изхода на спора по делото.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГК, от 10.VІІ.2009г. по гр.д. № 2262/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: