ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1134
С., 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 277 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Г. като процесуален представител на П. Т. В. от [населено място] срещу въззивното решение на Врачанския окръжен съд /В./ от 03.І.2011г. по в.гр.д. № 766/2010г.
Ответницата по касационната жалба Р. Ц. В. от [населено място] не е дала отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение В. е отменил решението на Вр.ОС от 03.ІХ.2010г. по гр.д. № 1298/2010г. в частта относно ползването на семейното жилище съвместно от двамата бивши съпрузи и вместо него е постановил друго, с което е предоставил ползването на жилището, находящо се в [населено място], [улица]бл.1 ап.1, състоящо се от стая, кухня и сервизни помещения, собственост на родителите на жената, на Р. Ц.В. за срок от една година.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че родителските права върху малолетното дете на страните са предоставени за упражняване на майката, че последното обитавано от тях семейно жилище е собственост на бащата на бившата съпруга, че разводът между страните е допуснат поради дълбокото и непоправимо разстройство на брака им и че бившият съпруг не е доказал, че би могъл да живее в малкото жилище съвместно с бившата си съпруга, приемайки при тези обстоятелства, че по силата на чл.56 ал.3 от СК на жената следва да се предостави ползването на жилището за една година. Прието е, че в тази хипотеза законодателят не разглежда какви са нуждите на другия съпруг, може ли той да се устрои за в бъдеще и къде да живее, ако няма друго жилище. С оглед на това заболяването на бившия съпруг от множествена склероза и инвалидизирането му до 2010г. със 74% неработоспособност не е причина да бъде предоставено ползването на жилището на него.
В изложението на П. Тр.В. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че решението на въззивния съд е в противоречие с ППВС № 20/1963г. б. „б”, според което жилището следва да се предостави на болния от тежка болест съпруг, когато бракът е прекратен без вина поради болестта му, а ако в този случай от брака има непълнолетни деца или са налице други важни обстоятелства, жилището може да се предостави и на другия съпруг. Следвало да се разбира при това, че освен заболяването на бившия съпруг, здравият съпруг следвало да докаже и други обстоятелства – липса на доходи за наем и закупуване на друго жилище, липса на друго подходящо за отглеждане на децата жилище, нетърпими и непоносими отношения и т.н. Въпросът бил и от значение за точното прилагане на чл.56 ал.3 от СК с оглед приетото, че законодателят в тази хипотеза не е предвидил вземането предвид на здравословното състояние и възможностите на другия съпруг. От значение за изхода на спора бил и въпросът правилно ли спорът е разрешен с прилагането на чл.56 ал.3 от СК или е следвало да се приложи чл.56 ал.1 от СК. По двете разпоредби нямало актуална практика, понятието „жилищна нужда” следвало да се тълкува при настоящите условия и пазарни наемни отношения, тъй като било непълно законовото уреждане на въпроса за ползването на семейното жилище, при което следвало да се отчетат постоянно променящите се социални и икономически отношения, като при предоставянето на жилището на упражняващия родителските права не се отчита здравословното състояние, социалният статус или други сериозни обстоятелства, поставящи другия съпруг в по-неблагоприятно положение след прекратяването на брака без вина.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. .
В разглеждания случай даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за ползването на семейното жилище не е в противоречие с т.4 б. „б” от ППВС № 20/1963г., според което ползването се предоставя на болния от тежка болест съпруг, когато бракът е прекратен без вина поради болестта му, ако в този случай от брака има ненавършили пълнолетие деца или са налице други важни съображения, съдът може да предостави ползването и на другия съпруг. Следва да се отбележи, че бракът между страните не е прекратен без вина поради болестта на съпруга, а поради дълбокото му и непоправимо разстройство, без произнасяне по вината.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по приложението на чл.56 от СК. Разпоредбата е ясна, тя урежда различни хипотези, и то актуални с оглед предвиждането им и в новия СК, действащ от 01.Х.2009г., включително и тази в разглеждания случай, поради което не се нуждае от тълкуване, по нея има и трайна и непротиворечива практика, която според настоящия състав не се нуждае от промяна.
Ето защо касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд, ГО, № 2 от 03.І.2011г. по гр.д. № 766/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: