ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1147
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1529 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.А. като процесуален представител на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /В./ от 20.V.2010г. по в.гр.д. № 443/2009г.
Ответникът по касационната жалба В. П. С. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопустимост на касационната жалба на основание чл.280 ал.2 от ГПК, евентуално за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение /предявените осъдителни искове са с цени над 1000лв. и не подадат в изключението по чл.280 ал.2 от ГПК в редакцията на разпоредбата преди изменението й по ДВ бр.100/2010г./ и в предвидения в закона преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение В. е оставил в сила решението на В. от 16.ХІІ.2008г. по гр.д. № 1434/2008г., с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу В. П.С. искове с правно основание чл.57 ал.2 от ЗЗД за присъждане на: 3000лв., представляващи разностойността на тестомесачка ТМ; 1900лв. – равностойност на пекарна „ПЕС 3”; 630лв. – равностойност на хладилен агрегат за трифазен ток; 650лв. – равностойност на 7 бурета за бира; 200лв. – равностойност на 2бр. бутилки за въглероден двуокис; 1400лв. – 80% от равностойността на 30 стола „Г.”; 960лв. – 80% от равностойността на съоръжение за наливно пиво, и иск за присъждане на 3935.20лв. мораторна лихва.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че претенцията по чл.57 ал.2 от ЗЗД е погасена по давност. Взето е предвид твърдението на ищеца, че движимите вещи, чиято равностойност се иска, са отнети от ответника на 25.ІV.1991г., че са отчуждени от него през същата година, когато срещу същия е било образувано следствено дело, приключило с присъда по НОХД № 889/1996г. Прието е, че начален момент на петгодишната погасителна давност е моментът на неоснователното имуществено разместване – 25.ІV.1991г. и че правото да се предяви искът е погасено към датата на депозирането му в съда – 13.ІV.2007г. Производството по наказателното дело срещу ответника и производството по гр.д. № 4618/1998г., водено по иск на събирателното дружество срещу ответника и по настоящото дело с правно основание чл.108 от ЗС, включително и относно процесните вещи, не са основания за прекъсване на давността по чл.116 от ЗЗД.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му указание, се сочи, че е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като: в мотивите на решение по гр.д. № 809/2001г. ВКС приел, че давността не тече при наличието на наказателно преследване на касатора по отношение на вещите, предмет и на настоящия спор; видно от материалите и мотивите по същото дело ответникът направил признание пред съда, че вещите са у него и ги е отнел, което прекъсва давността; в петгодишния срок от влизане в сила на решението по гр.д. № 4618/1998г. – постановяване на решението на ВКС е заведен настоящият иск, налице е признание пред ВКС и В., че ответникът е отнел вещите и че ги е придобил по давностно владение, което В. и ВКС не приемат в решенията си, а признанието прекъсва давността /сочат се две решения на състави на ВКС/; от мотивите към решението на ВКС и от протоколите по сл.д. № 280/2000г. е видно, че ответникът признава самото вземане преди изтичането на преклузивния срок. Въпросът в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК бил при наличие на становище на ВКС за прекъсване на давността при наличието на наказателно преследване следва ли ВКС да се произнесе по този въпрос и от друга страна при наличие в диспозитива на решението обявяването му за необжалваемо по чл.280 ал.2 от ГПК е ли налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила и може ли постановилия го съд да го измени по свой почин /последният въпрос е без значение с оглед приетото от настоящата инстанция, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за правните му изводи и за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касатора не е съобразено с посочените изисквания. В него не се съдържа ясно и конкретно поставен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е обусловил решаващият му извод по спора. В този документ е направено изложение на факти, които според касатора прекъсват давностния срок за предявеното вземане. Тези доводи по същество представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност, но те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. А, както вече бе посочено, касационният съд няма правомощие служебно да извлича въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо, при липса на основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
За пълнота следва да се посочи и че даденото от ВКС в решението му от 15.ІV.2002г. по гр.д. № 809/2001г. разрешение е по въпрос за придобивна давност по чл.78 от ЗС във връзка с направеното от ответника и по настоящото дело възражение в тази насока относно две от вещите, негов предмет, по какъвто въпрос в разглеждания случай въззивният съд не се е произнесъл.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, Търговско отделение, № 244 от 20.V.2010г. по гр.д. № 443/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: