ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1132
С., 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 59 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на [фирма] С., приподписана от юрк.П., и на адв.М. като процесуален представител на [фирма] С. срещу въззивното решение на СГС от 30.V.2009г. по в.гр.д. № 3264/2008г.
Ответникът по касационните жалби П. М. Т. от [населено място], обл.С., в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за тяхната неоснователност, но не и относно допускането на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е оставил в сила решението на СРС от 21.ІХ.2007г. по гр.д. № 6385/2005г. в частите, с които [фирма] и [фирма] са осъдени солидарно да заплатят на основание чл.200 от КТ на П. Т. следните суми: 2880лв., представляващи разходи за медикаментозно лечение за периода 25Х.2002г. – 04.ХІІ.2006г., ведно със законната лихва от 01.VІІІ.2005г. и 342лв. мораторна лихва; 2880лв., представляващи разходи за усилена храна за същия период, ведно със законната лихва от 01.VІІІ.2005г. и 342лв. мораторна лихва; по 60лв. месечно за направени разпходи за медикаментозно лечение и за усилена и по-витаминозна храна, считано от м.12.2006г. до 29.VІ.2021г. или до настъпване на законна причина за изменяване или отменяване на тези обезщетения.
Въззивният съд е приел, че ищецът е работел при ответниците като формовчик – при [фирма] – в периода 06.ХІ.1980г. – 04.ІІІ1992г., при втория ответник – от 05.ІІІ.1992г. до 01.І.2001г. С ЕР на ТЕЛК от 25.ХІ.2002г. на ищеца е определена 77% трайно намалена работоспособност с водеща диагноза пневмокониоза, дължаща се на кварц и други силикати, със срок на инвалидизиране до 01.ХІ.2005г., като е посочено, че той страда от професионални заболявания силикозис – І ст., ХОББ, бронхитис хр., емфизема, ХБИ, обуславящи 52% трайно намалена работоспособност. Въз основа на съдебно-медицинска експертиза и такава, изготвена от експерт по трудова медицина и професионални болести, е прието, че професионалното заболяване на ищеца се дължи на полагането от него на труд при двете дружества, поради което и на основание чл.200 от КТ във вр. с чл.53 от ЗЗД те носят солидарна отговорност за ивуществените му вреди. С оглед установеното от вещо лице, че професионалното заболяване е хронично, с прогресивен ход на развитие, което обуславя прием на лекарства и белтъчно-витаминозна храна до края на живота на ищеца, т.е. не зависи от срока на инвалидността по експертното решение, съдът е приел, че той следва да бъде обезщетен за тези ежемесечни разходи с по 60лв., считано от 25.ХІ.2002г. до 29.VІ.2021г. /когато ищецът навършва 69 години – средна продължителност на живота на мъжете по данни на НСИ/, обезщетението за което общо възлиза на по 13380лв., като за периода от м.декември 2006г. до 29.VІ.2021г. обезщетенията следва да се присъдят под формата на периодични плащания – по 60лв. месечно по всяко перо.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съществувало различие в практиката на съдилищата относно възможността за субсидиарно приложение на гражданския закон за неуредените въпроси за имужествената отговорност на работодателя при причиняване на смърт или увреждане на здравето на работника, регламентирана в чл.212 от КТ. Според касатора в КТ липсва основание за солидарна отговорност на работодател и бивш работодател за причиняване на професионално заболяване, от тълкуването на раздел І и раздел ІІ на глава Х на КТ следвало, че волята на законодателя била солидарна отговорност да се носи само по чл.207 и чл.208 от р-л ІІ, т.е. не можело да се счита, че въпросът за солидарната отговорност не е уреден в двата раздела, поради което няма основание да се прилага субсидиарно чл.53 от ЗЗД. В този смисъл била правната теория /”Коментар на КТ”/, както и постоянната съдебна практика, обективирана в четири решения на състави на ВС и ВКС и едно решение на ОСГК.
В изложението на [фирма] се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до казасионно обжалване, тъй като с него в уважителната му част с период м.ХІІ.2006г. – 29.VІ.2021г. се решава съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, като не е съобразено, че по експертното решение на ТЕЛК работоспособността на ищеца е ограничена до 01.ХІ.2005г. Според практиката на ВКС когато медицинския орган признае неработоспособност за определен срок, имуществените вреди по чл.200 от КТ може да се претендират в рамките на този срок, тъй като не е ясно дали след изтичането му състоянието на неработоспособност ще продължи. Сочи се решение на ВКС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай с представените от [фирма] решения /№1830/18.ХІ.1994г. по гр.д № 2399/1994г. ІV ГО, № 1429/10.ХІ.1993г. по гр.д. № 86/1993г. ІV ГО, № 111/26.V.2000г. по н.д. № 23/2000г. ІІ НО, № 45/19.ІV.1990г. по гр.д № 33/89г. ОСГК и № 726/13.VІІ.1993г. по гр.д. № 68/93г. ІV ГО/ не се обосновава наличието на противоречива практика по поставения от дружеството въпрос. В първото решение е разрешен въпрос относно три годишния давностен срок за предявяване на вземания по чл.200 от КТ, във второто решение предмет на разрешение е приложението на чл.201 ал.2 от КТ, в третото решение са разрешени въпроси по приложението на чл.45 и чл.49 от ЗЗД, в решението на ОСГК е дадено разрешение на въпросите за основанието на отговорността на работодателя за настъпило увреждане на работника преди влизането в сила на КТ, а в последното сочено решение е разрешен въпросът за отговорността на работодателя и на предприятието – негов изпълнител. Ето защо, при липсата на твърдяните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на това дружество не следва да бъде допускано.
Не се обосновава противоречива практика и с представеното от касатора [фирма] решение № 1858/27.Х.2006г. по гр.д № 501/2004г. на ВКС ІІІ ГО. Според това решение когато с ЕР на ТЕЛК се признае състояние на неработоспособност само за определен срок, имуществените вреди по чл.200 от КТ могат да се претендират само в рамките на този срок, тъй като не е ясно дали след изтичането му състоянието на неработоспособност ще продължи или не, когато с ново ЕР на ТЕЛК се определи, че състоянието на неработоспособността /инвалидносттта/ е пожизнено, всички бъдещи имуществени вреди, които ще настъпят след това решение, стават изискуеми и могат да бъдат упражнени веднага. По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл с оглед решаващият му извод, че нуждата от прием на лекарства и на витаминозна храна до края на живота на ищеца, обусловена от хроничния и невъзвратим характер на професионалното заболяване, не зависи от срока на инвалидността по решението на ТЕЛК, а въпрос, обусловил този извод, касаторът не е поставил като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на касатора следва да бъдат присъдени общо 500лв. разноски за касационната инстанция в тежест на касаторите.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ-б въззивен състав, от 30.V.2009г. по гр.д. № 3264/2008г. по касационните жалби на [фирма] С. и на [фирма] С..
ОСЪЖДА [фирма] С. и на [фирма] С. да заплатя на П. М. Т. от [населено място], обл.С., по 250лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: