ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1144
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1488 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на РБ /П./ чрез К. К. – прокурор в С. апелативна прокуратура, срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 24.VІ.2010г. по в.гр.д. № 150/2010г.
Ответникът по касационната жалба Б. В. Б. от София не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 28.ХІІ.2009г. по гр.д. № 1974/2009г. в частта, с която П. на основание чл.2 ал.1 т.2 пр.1 от ЗОДОВ е осъдена да заплати на Б. В.Б. 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 1500лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.ХІІ.2007г. до окончателното им изплащане, и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел, че е налице причинна връзка между претърпените от ищеца вреди и образуваното срещу него на 28.VІІ.2000г. наказателно производство за престъпление по чл.387 ал.2 пр.1 вр. с ал.1 пр.2 от НК и по чл.339а ал.1 във вр. с чл.20 ал..4 от НК за това, че не изпълнил задълженията си по служба, поради което не били демонтирани технически изправни специални разузнавателни средства в жилището на главния прокурор, с което са създадени условия за несанкционираното им използване чрез незаконно подслушване, и за това, че умишлено улеснил извършването на престъпление от друго лице, като оставил в жилището му технически изправно разузнавателно средство, държано без разрешение, за които с присъда от 21..ІХ.2007г. по НОХД № 0068/2004г. на С..военен съд, влязла в сила след обжалване и пред ВКС на 13.ХІІ.2007г., е признат за невинен. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид вида им – болест, унижение, притеснение, влошаване на отношения с колеги и близки, продължителността на наказателното производство – над 7 години, действията на прокуратурата по поддържането на обвинението – след оправдателната присъда на първоинстанционния съд тя продължила да подава протести, взети са предвид мотивите на ВКС, че „обвинителната теза изначално страда от тежък доказателствен дефицит” и че „постановените съдебни актове са закономерен резултат от започнало в разрез с целите, посочени в чл.1 от НПК, наказателно производство”. Имуществените вреди, представляващи адвокатско възнаграждение по наказателното дело, законосъобразно били присъдени по настоящото дело с оглед на обстоятелството, че по НПК не е предвидена възможност оправданото лице да претендира присъждането на разноски в наказателното производство.
В изложението на П. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса за определяне размера на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди, решаван противоречиво от съдилищата, които, независимо от дългия период на прилагане на ЗОДОВ и на ЗЗД, не са изградили трайни и единни критерии за определяне на размера на обезщетенията съобразно чл.52 от ЗЗД. Сочат се две решения на състави на ВКС и едно на ВрОС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата.
В разглеждания случай с представените от касатора съдебни решения не се обосновава наличие на противоречива практика по единствения релевиран като основание за допускане на касационно обжалване въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД. Противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
С решение № 740/31.V.2004г. по гр.д. № 72/2003г. на ВКС ІV ГО е прието, че е справедлив размерът на обезщетение от 1500лв. по иск на основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ във връзка с повдигнато обвинение за престъпление по чл.150 пр.1 от НК, по което производството е прекратено на 31.ІІІ.1999г., без данни в решението за неговата продължителност.
В решение № 23/03.ІІ.2009г. по гр.д. № 816/2008г. на ВКС ІІ ГО е прието за справедливо обезщетение в размер на 15 000лв. за започнало през 2001г. и завършило с постановление на прокуратурата за прекратяване от 09.V.2005г. следствено дело за престъпление по чл.301 ал.1 от НК.
С решение № 383/17.ІІІ.2008г. по гр.д № 72/2008г. на Вр.ОС е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500лв. за обвинение по отношение на полицай за престъпление по чл.131 ал.1 т.2 пр.3 от НК, извършено през май 2003г., по което лицето е оправдано през 2006г.
Съпоставката между посочените решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство във фактическите обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по поставения въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото.
Ето защо касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд № 578 от 24.VІ.2010г. по гр.д. № 150/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: