ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1154
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1385 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Р. като процесуален представител на М. Д. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд /Х./ от 01.ІV.2010г. по в.гр.д. № 77/2010г.
Ответникът по касационната жалба [община] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Х. е отменил решението на Димитровградския РС от 26.Х.2009г. по гр.д № 943/2008г. и вместо него е постановил друго, с което е обявил за недействителен по отношение на [община] договорът за продажба на недвижим имот – бивше училище в [населено място], представляващ част от масивна едноетажна сграда с прилежащ п-л VІІ кв.34 по плана на селото, сключен между [фирма] Д. като продавач и М. Д.И. като купувач, предмет на нот.акт № 191/18.І.2005г., и е уважил предявените от Общината срещу М. И. и А. Н. И. ревандикационни искове по отношение на този имот.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице всички предвидени в чл.135 ал.1 и ал.2 от ЗЗД предпоставки за основателност на предявения П. иск. Ищцовата община има качеството на кредитор по отношение на ответницата – едноличен търговец, произтичащо от неизпълнение на задълженията й по сключения помежду им приватизационен договор, обусловило правото на Общината да претендира неустойка и да развали договора; вземането е възникнало с установяването на неизпълнението с писмено протокол от 27.ІІ.2003г.; няма изискване вземането да е ликвидно, изискуемо или признато със сила на пресъдено нещо, за да възникне правото по чл.135 от ЗЗД; с осъществената на 18.І.2005г. продажба на имота от длъжницата на останалите ответници, нейни родители, са увредени интересите на кредитора, намалявайки активът на длъжницата, от който кредиторът следва да получи удовлетворяване на вземането си – увреждането като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното отчуждаване се създава или увеличава неплатежоспособността на задълженото лице, което трябва да докаже противното, а и по отношение на непаричното вземане – връщането на имота, който приобретателят по разваления договор вече държи на отпаднало основание, кредиторът няма как да реализира същото, освен чрез получаването на имота; да докаже, че липсва увреждане, е в тежест на длъжника – той е този, който следва да установи, че притежава достатъчно друго имущество, от което кредиторът му би могъл да се удовлетвори; налице е и знание за увреждането, като приложима в случая е и презумпцията по чл.135 ал.2 от ЗЗД, тъй като страните по сделката са дъщеря и майка; със събраните по делото доказателства презумпцията не е опровергана; презумпцията за знание важи и за съпруга на купувачката с оглед родството му с продавачката.
По предявените ревандикационни искове е прието, че те са основателни, тъй като с влязло в сила решение от 01.VІІ.2008г. приватизационният договор е бил развален, а с обявяване недействителността на последващата покупко-продажба вещта се е върнала в имуществото на длъжника.
В изложението на М. Д. И. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. необходимо ли е вземането да е освен действително и изискуемо към момента на сключване на увреждащата сделка, за да се проведе успешно иска по чл.135 от ЗЗД – сочат се решения № 777/01.ХІІ.2005г. по т.д. № 380/2005г. на ВКС І ТО и № 811/03.VІІ.2007г. по гр.д. № 899/06г. на ВКС ІV ГО; 2. приложима ли е оборимата презумпция по чл.135 ал.2 от ЗЗД спрямо съпругът неучастник в „увреждащата” сделка – сочи се решение № 716/09.Х.2009г. по гр.д. № 1745/2008г. на ВКС ІV ГО; 3. чия е доказателствената тежест да се установи елементът увреждане по чл.135 от ЗЗД и дали доказването на липса на друго имущество за длъжника е част от доказването на факта на увреждането на кредитора – сочат се описаните в т.1 две решения на състави на ВКС; 4. допустимо ли е съединяването на иск по чл.108 от ЗС с П. иск при условията на обективно съединяване в съотношение на подчинен към главен, насочен срещу третото лице приобретател по „увреждащата” сделка – сочи се противоречие с решение № 761/20.Х.1994г. по гр.д. № 616/1994г. І ГО.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в ч.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По първия поставен от касаторката материалноправен въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителното му за съдилищата разрешение, което се споделя и от настоящия състав, дадено от ВКС по реда на чл.290 и следв. От ГПК с решение № 639/06.Х.2010г. по гр.д. № 754/2009г. ІV ГО, според което правото на кредитора по чл.135 от ЗЗД е предпоставено от наличието на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно или установено с влязло в сила решение. Ето защо по този въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване.
По втория въпрос с представеното решение № 716/09.Х.2009г. по гр.д. № 1745/2008г. на ВКС ІV ГО не се обосновава наличието на противоречива практика. В това решение не е разрешен релевираният от касаторката въпрос с оглед приетото в него, че купувачът по атакуваната сделка /съпругата на брата на длъжника – продавач/ не попада в кръга на лицата, за които е уредена оборима презумпция за знание, че сделката, по която са приобретатели, уврежда кредитора на праводателя, че нормата не може да се тълкува разширително и че е без значение, че сделката поражда права и в патримониума на съпруга на договарящия се купувач, който не е направил волеизявление за сключване на договора. Следва да се отбележи и че този въпрос не е от значение за изхода на делото с оглед бездяловият характер на собствеността в режим на СИО.
Третият поставен от касатора въпрос /чия е доказателствената тежест да се установи елементът увреждане по чл.135 от ЗЗД и дали доказването на липса на друго имущество за длъжника е част от доказването на факта на увреждането на кредитора/ сам по себе си не е от значение за изхода на спора. Това е така с оглед извода на въззивния съд, че увреждането е установено, тъй като непаричното си вземане – връщането на имота, вече държан от приобретателя на отпаднало основание поради развалянето на договора с влязло в сила решение, ищецът – кредитор няма как да реализира по друг начин, освен чрез получаването на имота, а въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил този му извод, касаторката не е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване.
По последния въпрос въззивният съд не се е произнесъл, а това е така, тъй като такова оплакване от страна на касаторката пред него не е навеждано. В тази връзка следва да бъде посочено и че с представеното решение № 761/20.Х.1994г. по гр.д. № 616/1994г. на ВС І ГО не се обосновава наличие на противоречива практика по този въпрос, тъй като такъв в него не е разрешен.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответника по касация не се следват разноски, тъй като той не е представил доказателства да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд, ГО, № 63 от 01.ІV.2010г. по гр.д. № 77/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: