4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1214
С., 28.09. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №213/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№4597/29.11.2010 г., от Д. М. – прокурор в Апелативна прокуратура – Велико Т., като представител на ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и по касационна жалба,вх.№4753/07.12.2010 г., от адв. А. Ч. – процесуален представител на ищеца М. В. А. от [населено място], област Велико Т., против въззивно решение №206/01.11.2010 г. по гр.д.№384/2010 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к.
С обжалваното решение е отменено решение №111/08.6.2010 г. по гр.д.№300/2010 г. по описа на Великотърновския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. В. А. против Прокуратурата на Република България иск за неимуществени вреди за разликата от 25000 лева до 45000 лева, и вместо това ответникът по иска е осъден да заплати на ищеца още 20000 лева, на основание чл.2, , ал.1, т.2, пр.2 ЗОДОВ. Със същото решение е потвърдено решението в останалата част, а именно в частта с която Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на М. В. А. сумата 25000 лева, и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от 45000 лева до 100000 лева.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ищеца М. В. А. се твърди, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – за приложението на чл.52 ЗЗД, като този въпрос е решен в противоречие с ТР №3/2004 г. по тълк.д.№3/2004 г. на ОСГК на ВКС – неотчитане на обстоятелство с правно значение – продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението, по което е налице оправдателна присъда. Освен това се твърди, че в противоречие с практиката на Н., е прието, че “не може да се ангажира отговорността на ответника за публикации в пресата и предавания по радиото и телевизията, тъй като Прокуратурата не е допринесла с нищо за това.”. Сочи се, че тази констатация противоречи на решение №1305/06.01.2009 г. по гр.д.№5736/2007 г. на ВКС, ІV г.о.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ответника по исковата молба – Прокуратура на Република България, се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и в противоречие с практиката на съдилищата – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както и за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се, че въззивната инстанция се е произнесла по размера на обезщетението за неимуществени вреди в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и в противоречие с ППВС №4/1968 г. Като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се сочи противоречие между обжалваното решение и решения на ВКС, подробно посочени в изложението. Навежда се довод, че действително разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди, произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, който установява справедливостта като основен критерий, но задължение на съдилищата е при определяне на размера е да съобразят всички конкретни обстоятелства и значението им за размера на вредите, да обсъдят целият доказателствен материал по делото, както и доводите и възраженията на страните. Сочи се, че в конкретния случай ВТАС е обсъдил само част от събраните по делото доказателства, а преценката му при определяне размера на присъденото обезщетение почива само на част от обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени. По-нататък в изложението се посочват конкретните факти и обстоятелства, които според касационния жалбоподател е следвало да бъдат отчетени, респективно да бъдат отчитани при определяне размера на обезщетението. Навежда се и довод, че съдът се е позовал на твърдения на страната, които не са били доказани. Като въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя въпрос дали следва спирането на наказателното производство да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението да неимуществени вреди от незаконно обвинение.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
От ищеца е постъпил отговор срещу касационната жалба на ответника по исковата молба по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, и отговора на ищеца по чл.287 ГПК намира следното:
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай, поради което размерите на присъдените обезщетения е различен по отделните казуси. В т.11 от ППВС №4/1968 г. е постановено, че размерът на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
В конкретния случай касационният жалбоподател – ищец, не е формулирал въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е навел касационни оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпросите от изложението към касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Същото се отнася и за изложението на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, с изключение на въпроса дали следва спирането на наказателното производство да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението да неимуществени вреди от незаконно обвинение. Действително налице е поставен въпрос. Този въпрос обаче не е обсъждан от въззивната инстанция. Данните за него имплицитно се съдържат в извода на съда за продължителността на наказателното производство. Отговор на въпроса съдът дължи само при положение, че в периода на спирането на наказателното производство, лицето срещу което е повдигнато обвинение губи качеството на обвиняем. Законодателната уредба обаче не предвижда това. Напротив до прекратяване на наказателното производство лицето, срещу което е повдигнато обвинение има качеството на обвиняем, поради което относно този факт законът е приложен точно.
Ето защо въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №206/01.11.2010 г. по гр.д.№384/2010 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, г.к., по касационна жалба, вх.№4597/29.11.2010 г., подадена от Д. М. – прокурор в Апелативна прокуратура – Велико Т., като представител на ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и по касационна жалба, вх.№4753/07.12.2010 г., подадена адв. А. Ч. – процесуален представител на ищеца М. В. А. от [населено място], област Велико Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: