О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1284
София, 11.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 268 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б. чрез прокурор Б. С. – прокурор в А. п. София, против въззивното решение № 929 от 22 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 327 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 7 от 9 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 206 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г. за осъждане на прокуратурата да заплати на С. К. К. от [населено място] сумата от 15 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение по чл. 354а, ал. 2, б. “а” НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18 октомври 2008 г.
В частта на решението, с което потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска на С. К. К. от [населено място] над сумата от 15 хиляди леда до предявения размер от 80 хиляди лева, е подадена касационна жалба и от С. К. К. чрез процесуалния му представител адв. Б. Б..
В жалбата на прокуратурата се сочи, че атакуваното решение е неправилно във връзка със силно и необосновано завишения размер на присъденото обезщетение при нарушение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и при липсата на преценка на тежестта на повдигнатото обвинение, продължителност на воденото наказателно производство, вид на прилаганата мярка за неотклонение и други мерки за процесуална принуда, данните за характера и интензивността на претърпените болки и страдания от ищеца; не са изложени мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата и причинените вреди и не е посочено значението им по отношение на общия размер на обезщетението, като така са нарушени съдопроизводствените правила. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по същественият процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – противоречие с ППВС № 4/68 г., т. ІІ; решението противоречи и на т. 3 и 11 на ТР № 3/2005 г., защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/2001 г. поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинената вреда; съществен е материалноправният въпрос свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД – налице е противоречиво разрешаване по размерите на обезщетенията от съдилищата при сравнително сходни случаи (сочат се две решения на ВКС, постановени по отменения ГПК, решение на въззивен съд и решение на първоинстанционен съд без отразяване за влизането му в сила, поради което последното не може да послужи за целите на чл. 280 ГПК).
В жалбата на С. К. К. се сочи, че въззивният съд неправилно приел, че липсата на изричен петитум в исковата молба за присъждане на обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е причина исковата молба в тази й част да бъде оставена без движение и съдът се е произнесъл в рамките на петитума, с който е бил сезиран, касаещ единствено повдигането на незаконно обвинение, но нито касаторът, нито повереникът му са били уведомени за необходимо уточняване дали предявяват обективно съединени искове и ако е така – да уточнят техния размер; не е било необходимо да се иска отделно обезщетение за неимуществените вреди, причинени от незаконно задържане и съдът е следвало да определи общо обезщетение, обхващащо вредите както от незаконното обвинение, така и от незаконното задържане; като не е определил обезщетение за незаконното задържане под стража съдът е нарушил материалния закон и е определил несправедливо обезщетение. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с атакуваното решение въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е решил спора в противоречие с практиката на ВКС, като неправилно е приел, че липсата на изричен петитум в исковата молба за присъждане на обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е причина исковата молба в тази й част да бъде оставена без движение; изводите на съда противоречат на ТР № 3/2005 г., т. 13, защото мярката за неотклонение “задържане под стража” не е била отменена като незаконна, а е била изменена и отменена с оправдателната присъда и при това положение няма основание за търсене на отделно обезщетение за неимуществените вреди, причинени от незаконното задържане, а съдът е следвало да определи общ размер на обезщетението, обхващащ вредите както от незаконното обвинение, така и от незаконното задържане.
Страните не представят отговор на касационната жалба на насрещната страна по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
В решението на въззивния съд е прието, че в исковата молба ищецът е навел доводи за незаконно задържане под стража и е описал търпените от него вреди и липсва изричен петитум за присъждане на обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ; след оставяне на делото без движение и указване на ищеца на този недостатък, уточнение не е направено, поради което съдът следва да се произнесе в рамките на посочения петитум; доколкото първоинстанционният съд е споменал задържането под стража, изложението има за цел обстоятелственост, а не е свързано с кредитиране на задържането като самостоятелно основание за ангажиране отговорността на държавата; ноторен е фактът, че една от причините за сърдечносъдовите заболявания е силният стрес и житейски вероятно е, че здравословното състояние на ищеца се е влошило вследствие на силния стрес, породен от неоснователно дълго продължилото наказателно преследване, завършило с оправдателна присъда; свидетелските показания и множеството писмени доказателства установяват твърдените неимуществени вреди и всички обстоятелства, намиращи се в пряка причинна връзка с повдигането и поддържането на обвинението за престъпление, за което ищецът е оправдан, са обсъдени от първоинстанционния съд; с оглед обществения критерий за справедливост съдът е определил правилен паричен еквивалент на дължимото на ищеца обезщетение.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и второто основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
От изложението на прокуратурата може единствено да бъде конкретизиран въпросът, посочен от този касатор както в процесуалноправен, така и в материалноправен аспект – по съдържанието на критерия “справедливост” на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и неговите измерения. По поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението и защо съдът приема този размер.
По поставения въпрос не е налице и противоречивото му разрешаване от съдилищата, отново във връзка с изложените по-горе съображения. Касаторът не сочи наличието на различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентичен случай (напротив – посочено е, че има различно разрешаване по сходни случаи), доколкото изобщо подобна идентичност може да има, предвид разликата в обективните и субективните елементи, влияещи на степента на засягане и последиците от нея върху нематериалните блага, притежавани от увреденото лице. Представените решения на състави на ВКС по отменения ГПК и влязло в сила решение на въззивен съд също не обосновават подобно противоречие, тъй като съдилищата са взели предвид установените по конкретните спорове обстоятелства и последиците от тях за ищеца.
Останалите две твърдения на този касатор – за неустановяване на връзката между увреждането и част от твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и за липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинената вреда, не представляват по естеството си общо основание за допускане на касационно обжалване – поставен правен въпрос по посочените по-горе критерии, а са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче могат да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва в производството по чл. 290 и сл. ГПК след допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
В касационната жалба на касатора К., както и в изложението към нея, този касатор също не е успял да ангажира общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченият порок в действията на въззивната инстанция – оставянето на исковата молба без движение, не е обвързан с правен въпрос относно дължимостта на действията на въззивния съд, нито пък е посочен правен въпрос по необходимостта основанията по чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОДОВ да бъдат изрично заявени в исковата молба в случай, че лицето е оправдано след приложени мерки за процесуална принуда. На последно място, касаторът не е поставил правен проблем по задължението на съда при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ да вземе предвид и вредите, произтекли от незаконното задържане под стража и други мерки за процесуална принуда, като определи общ размер на обезщетение, обхващащ и тези вреди, което е основният проблем в атакуваното решение. В случая касаторът е изложил свои правни твърдения, без да посочи правен въпрос, по който да бъде сторено произнасяне по реда на чл. 290 и сл. ГПК. При този начин на излагане на твърденията, касаторът е допуснал смешение между основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280 ГПК и касационните оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 929 от 22 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 327 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: