ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1283
София, 11.`10.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 918 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адв.И. като процесуален представител на Д. Г. Д. и Е. М. Д., и двамата от [населено място], Л. област, и сна ст.юрк.Н. като процесуален представител на /ДСП/ Л. срещу въззивното решение на Ловешкия окръжен съд /Л./ от 08.ІІІ.2011г. по в.гр.д. № 462/2010г., поправено с решение № 86/07.ІV.2011г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК Д. Г.Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на ДСП.
ДСП, Е. М.Д., Е. Д. Д., С. Д. Д., Д. Д. Д., В. Д. Д. и П не са дали отговори по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Л. след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане с решение № 568/20.Х.2010г. по гр.д. № 427/2010г. е отменил решението на Ловешкия РС от 13.І.2009г. по гр.д. № 1011/2008г. и вместо него е постановил друго, с което е ограничил на основание чл.74 ал.1 от СК /отм./ родителските права на Е. М.Д. и Д. Г.Д. по отношение на ненавършилите пълнолетие им деца С. Д.Д., ЕГН [ЕГН], и Д. Д.Д., ЕГН [ЕГН], и по отношение на малолетните им деца Е. Д.Д., [ЕГН], и В. Д.Д., ЕГН [ЕГН], настанил е на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД всяко от децата поотделно за дългосрочно ползване на социална услуга от резидентен тип в центрове за настаняване от семеен тип, изградени в близост до комплекси за социални услуги, находящи се извън територията на Л. област, до настъпване на обстоятелства, обуславящи промяна или прекратяване на мярката, но не по-късно от навършване на пълнолетие, и е определил на основание чл.76 от СК /отм./ режим на лични контакти на родителите с децата всяка събота от 10ч. до 18ч в неделя, както и през време на учебните ваканции.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в закона предпоставки за ограничаване родителските права на Е. и Д. Д. по отношение на четирите им деца. Майката прекарва по-голяма част от времето в чужбина, С. е посещавала училище до трети клас, Д. е завършил само първи клас, Е. и В. не са ходили на училище, въпреки че са в училищна възраст, бащата е заявил в с.з. на 18.ІІ.2011г., че децата няма да стъпят на училище, по този начин родителите нарушават конституционното право на децата на образование, както и задължителността на училищното образование до 16 годишна възраст, това е довело до липсата на формирани у децата базови стратегии за решаване на проблемни ситуации на равнището на опита и възрастта им, няма данни родителите да са участвали в подготовката на децата в домашни условия, налице е създадена от родителите опасност, застрашаваща личността, възпитанието и здравето на децата, те не търсят общуване с други деца и възрастни, затворени са изцяло в рамките на семейството и достъпът до външния свят се осъществява основно чрез интернет, при С. и Е. се долавят параноидни нагласи, емоционално лабилни са, с изкривени представи за живота, формирани от социалната им изолация, житейската им нагласа към всичко извън семейството е негативна, поведението им е манипулирано, агресивно, лишени са от възможността да общуват с роднини под предлог, че ще бъдат отвлечени, родителите умишлено не осъществяват правата и задълженията си като такива в интерес на децата. Прието е, че децата следва да бъдат настанени в центрове от семеен тип поради невъзможността за настаняването им при близки роднини – баби и дядовци с оглед трайно изградената им неприязън към тях. Настаняването им не следва да е заедно, тъй като те са силно зависими и се влияят едно от друго, което би попречило на индивидуалния подход на специалистите към тях. Определени са и посочените по-горе мерки относно личните отношения с родителите.
В изложението на Е. и Д. Д. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивния съд се произнесъл по материалноправните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, които са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: налице ли са предпоставките на чл.74 ал.1 от СК /отм./; кое поведение на родителите може да се приеме като представляващо опасност за личността, възпитанието, здравето или имуществото на детето; налице ли е такова виновно поведение на родителите, даващо основание за настаняване на децата извън семейството и разделянето им. Съдът не се съобразил с практиката, че извеждането на децата от семейна среда е крайна мярка, не бил съобразен принципът за съвместно живеене на децата и разделянето им в изключителни случаи – сочат се ПП 1/1974г. и решение на състав на ВС; съдът не постановил в коя конкретна институция следва да бъдат настанени децата в противоречие с ТР № 18/73г., определение на състав на ІІІ ГО на ВКС и чл.26 от ЗЗД; съдът възприел грешна фактическа обстановка поради съществени грешки при изясняване на факти, в резултат на което неправилно приложил чл.74 ал.1 от СК /отм./; за настаняването на децата извън семейството не е налице нито една от предвидените в чл.25 от ЗЗД пет хипотези, подробни заключения за това дадени в решение на Комисията за защита от дискриминация. Съдът се произнесъл и по съществен процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Той не обсъдил и не съобразил всички представени доказателства; приел само голословните твърдения на въззиваемия; не спазил задължителните указания на ВКС по тълкуването и прилагането на закона; основал решението само на заключенията на оспорените експертизи, но не в съвкупност с останалите доказателства; решението е неизпълнимо поради неяснота на диспозитива относно институциите за настаняване.
В изложението на ДСП се сочи, че съдът се произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за точното пилагане на закона и за развитие на правото, тъй като при определяне режима на лични контакти съдът не взел предвид липсата на съдействие на родителите в хода на съдебното производство и като цяло негативното им отношение към институциите, че децата са изцяло подчинени на родителската воля и нямат реална представа за действителност извън тази, в която са живели, а именно: преместването през 2002г. на семейството от [населено място] в село с население 293 жители, бащата, по професия лекар, започнал да се препитава със земеделие и отглеждане на животни, пътуването на майката зад граница, без информация за целта му, ангажирането изцяло на децата в личното стопанство и лишаването им от достъп до образование, живеенето им в изолация, лишени от социални контакти, с изкривени представи за живота, свръхчувствителни, неконтактни с хода извън родителския кръг. Това обуславяло реална опасност при определения режим на лични контакти родителите да поставят в риск живота на децата, а е възможно и да не ги върнат обратно, под давление на родителите децата ще възпрепятстват процеса на работа на специалистите и няма да успеят да се адаптират към новата и непозната за тях действителност в Центъра. В най-добър интерес на децата било контактите с родителите им да се провеждат на територията на съответните ЦНСТ в присъствие на дежурен възпитател.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касаторите – ответници въпрос „налице ли са предпоставките на чл.74 ал.1 от СК /отм./” е фактически, а не материалноправен, само какъвто е основание за допускане на касационно обжалване по силата на чл.280 ал.1 от ГПК. Вторият поставен въпрос – „кое поведение на родителите може да се приеме като представляващо опасност за личността, възпитанието, здравето или имуществото на детето” – е неконкретен и не отговаря на посочените вече изисквания. Във връзка с тези въпроси за пълнота следва да се посочи, че по приложението в случая на чл.74 ал.1 от СК /отм./ ВКС на РБ вече се е произнесъл положително с решението си № 568/20.Х.2010г. по гр.д. № 427/2010г., приемайки, че поведението на родителите на откъсване на децата от нормалната за развитието им учебно-възпитателна среда представлява опасност за личността и възпитанието им, обуславящо наличие на основанието по посочената разпоредба за ограничаване на родителските им права.
По третия поставен от касаторите – ответници въпрос „налице ли е такова виновно поведение на родителите, даващо основание за настаняване на децата извън семейството и за разделянето им”, с представените решения не се обосновава наличие на противоречива практика. В ПП № 1/1974г. са разрешени въпроси по предоставяне упражняването на родителски права и определяне на лични отношения между деца и родители при развод, а не при лишаване или ограничаване на родителски права. Освен това в постановлението причините, при които е допустимо разделянето на децата, не са посочени изчерпателно, а примерно. Примерно, а не изчерпателно, са изброени и причините за предоставяне на трето лице или на нарочна институция отглеждането и възпитанието на деца поради ограничаване на родителските права на родителите и в решението по гр.д. № 1037/1969г. на ВС ІІ ГО.
Следва да се отбележи, че посоченото решение № 42/26.ІІ.2008г. по преписка № 172/2007г. на Комисията за защита от дискриминация не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, поради което то не следва да бъде съобразявано в настоящото производство, както и че в определение № 573/30.10.2009г. по ч.гр.д. № 352/2009г. на ВКС ІІІ ГО е разрешен въпрос по отвод за местна подсъдност, по какъвто въззивният съд с атакуваното решение не се е произнесъл.
По въпроса за непосочването от съда в коя конкретна институция следва да бъде настанено всяко едно от децата не се обосновава наличие на противоречива практика с представеното ТР № 18/1973г. по гр.д. № 112/1972г. на ОСГК с приетото в него, че настаняването в общественото заведение се постановява, след като се съберат данни дали в заведението има условия за това.
Бланкетен е и процесуалноправният въпрос, поставен от касаторите – ответници, за несъобразяване и необсъждане от въззивния съд на всички доказателства и направени от тях възражения. Кои доказателства и възражения не са обсъдени, касаторите не са посочили, а това е пречка за преценка дали то е от значение за изхода на спора по делото.
Не са налице и предпоставките по чл.280 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението на касаторите не е обосновано наличието на нито една от посочените хипотези.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват оплаквания за процесуални нарушения, т.е. основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по касационната жалба на Е. и Д. Д. не следва да бъде допускано.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по касационната жалба на ДСП. В представеното от него изложение не е конкретизиран процесуалноправният и/или материалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил решаващите му изводи във връзка с определянето на режима на лични контакти. В този документ се сочат факти от историята и начина на живот на семейството на ответниците от 2002г., както и невземането предвид на липсата на съдействие от ответниците в хода на съдебното производство и негативното им отношение към държавните институции, и оценката на касатора, че те обуславят опасност определеният режим на лични контакти да постави в риск живота и здравето на децата и да възпрепятства работата на специалистите по отношение на адаптацията им към действителността в специализираната институция. Тези доводи представляват оплаквания за процесуално нарушение и незаконосъобразност, т.е. основания за касационно обжалване по чл.281 от ГПК, които, както вече бе посочено, подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато. Не е обосновано и твърдението за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като не се сочи нито една от хипотезите за това по т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд, граждански състав, № 52 от 08.ІІІ.2011г. по гр.д. № 462/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: