ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1343
София, 21.10.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 441 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.А. като процесуален представител на И. К. Х. от [населено място], [община], срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 10.ХІ.2010г. по в.гр.д. № 497/2010г.
Ответникът по касационната жалба С. С. Б. от С. отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за нейната неоснователност.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС по въззивна жалба само на ищеца е отменил решението на Благоевградския ОС от 30.ХІІ.2009г. по гр.д. № 193/2006г. в отхвърлителните му части по иска с правно основание чл.240 от ЗЗД за разликата над 11400 щ.д. до 27816 щ.д. и по иска с правно основание чл.92 от ЗЗД за разликата над 3439.75 щ.д. до 7232 щ.д. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил И. К.Х. да заплати на С. Сп.Б. още 16416 щ.д. на основание чл.240 от ЗЗД, дължими по сключен между страните на 01.ІХ.2000г. договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 19.Х.2006г. до окончателното изплащане, и още 3792.25 щ.д., договорена неустойка за забавено плащане по договора за заем за периода 01.ІХ.2004г. – 19.Х.2006г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по сключен между страните на 01.ІХ.2000г. договор ищецът е дал на ответника 27816 щ.д. заем, че сумата е предадена на заемателя, което следва от уговорката по т.8 от договора, че договорът има силата на разписка за изплатената от заемодателя на заемателя сума по т.1. Като неоснователно е оценено възражението на ответника, че ищецът реално му е предоставил 11400 щ.д. Гласните доказателства са недопустими с оглед чл.133 ал.1 б. „е” и „в” от ГПК /отм./, тъй като с тях се цели опровергаване съдържанието на изходящ от ответника подписан от него частен документ. Направеното от ищеца по реда на чл.114 от ГПК /отм./ в друго гражданско дело изявление „В договора е упоменато към 01.ІХ.2004г., ведно с лихвите”, удостоверено с представен протокол за съдебно заседание, не представлява признание, че по договора за заем са дадени реално 11400 щ.д., а не 27816 щ.д. Представеният неподписан частен документ „рекапитулация към 01.ІХ.2000г.”, изписан от Е. Боева и М. А., няма доказателствена стойност и също не установява размера на реално предадената сума по договора.
В изложението на И. К.Х. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната му жалба, се сочи, че въззивния съд се произнесъл по въпроси относно недействителността на договорите и тяхната нищожност, по допускането на свидетелски показания на основание чл.133 ал.1 б. „е” и „в” от ГПК /отм./ в противоречие с практиката на ВКС, налице било противоречиво решаван от съдилищата въпрос за допустимостта на свидетелски показания за доказване на симулация. Съдът неправилно не допуснал гласни доказателства, тъй като обясненията на ищеца по реда на чл.114 от ГПК /отм./ по гр.д. № 624/2005г., както и т.н. „рекапитулация” са писмено доказателство, сочещо на привидността на договора за заем, което обстоятелство било потвърдено и от св.Х., че реално дадената сума е 11 400 щ.д. и че сумата 27816 щ.д. включва 3% месечна лихва за периода на договора, св.Т. и косвено от съдебно-счетоводната експертиза. Сочат се решения и определения на ВС, ВКС и СГС. Съдът следвало да приеме, че са сключени два договора /и предварителен такъв за продажба/, че те са взаимно свързани и следва да се тълкуват в съвкупност, който подход ще доведе до извод, че е налице още едно писмено доказателство за симулативност на договора за заем. Неправилно съдът не взел предвид обстоятелството, че е направено възражение за нищожност и симулативност на договора. Ответникът установил с допустимите доказателствени средства, че дадената в заем сума е 11400 щ.д. и че посочената като заета сума включва и 3% лихва; начало на писмен документ е протоколът от с.з. по гр.д. № 624/2005г. След като са налице предпоставките на чл.134 ал.2 от ГПК /отм./, правилно съдът допуснал гласни доказателства. Показанията на св.Х., съдържащи данни за симулативност, са потвърдени от счетоводната експертиза. Разрешаването на този въпрос бил от съществено значение за точното прилагане на закона – за характера на писменото доказателство „рекапитулация”, съставено от трети лица, решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата. По въпроса за характера на „рекапитулацията”, представляваща частен документ, съставен от трети лица, които са свидетели както на преговорите, така и на сключването на договора, и за нейната допустимост като доказателство за вероятна симулация, ще допринесе за развитие на правото по въпроса за допустимите доказателства за доказване на привидна сделка и на условията на прикритата сделка, както и дали гласните доказателства са достатъчно основание за опровергаване съдържанието на писмен договор, подписан от страната, целяща опровергаването на съдържанието и за прогласяване нищожността на сделката.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай с представените от касатора решения не се обосновава наличие на противоречива практика по въпроса за допустимостта на свидетелски показания за доказване на симулация. Напротив, произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в съответствие с посочената практика. Това е така с оглед приетото: в решение № 1174/16.Х.2008г. по гр.д. № 5308/2007г. V ГО ВКС – че в отговорите на ответника по реда на чл.114 от ГПК /отм./ не се съдържат никакви данни за признание по отношение на сключената между страните сделка, правещи твърденията на ищцата за привидност на същата вероятно; в решение № 1414/22.VІІ.1961г. по гр.д. № 4996/1961г. на ВС ІІ ГО – че при наличността на предварителен договор за продажба като начало на писмено доказателство не е имало пречка за допускане на свидетел за установяване привидността на посочената в нотариалния акт продажна цена; в решение от 07.VІ.2004г. по гр.д. № 4085/2002г. ВКС ІVБ ГО – че симулативност на договор относно продажна цена може да бъде установявана със свидетели, доколкото обясненията на ищеца по реда на чл.114 от ГПК /отм./ представлява изявление пред държавен орган, сочещи на привидност на постигнатото съгласие относно цената. В решение № 59/01.ІІІ.2005г. по гр.д. № 49/2004г. ВКС ІІ ГО, според което е нищожен предварителен договор, с който се обезпечава получен от ищците заем от ответника, поради симулативност и недействителност на прикритата с него сделка, с която се уговаря начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, не е разрешен релевирания от касатора въпрос. Не следва да се взема предвид в настоящото производство определение № 898/06.VІІІ.2010г. по гр.д. № 419/2010г. ВКС ІІІ ГО, тъй като то е постановено в производство по допускане на касационно обжалване и не представлява съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК /така т.1 от ТР № 2/28.ІХ.2011г. по т.д. № 2/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
По въпроса за допустимостта на „рекапитулацията”, съставена от трети за спора лица, като доказателство за вероятна симулация, не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.4 от ТР № 1 от 19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следва да се посочи, че по приложението на чл.134 ал.2 от ГПК има многобройна и непротиворечива практика, която настоящият състав споделя и счита, че не са налице предпоставки за изоставянето й, според която свидетелски показания за доказване на привидност се допускат при наличие на писмени доказателства, изхождащи от другата страна по делото, съдържащи изявления, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. С оглед това правило в разглеждания случай началото на писмено доказателство следва да изхожда от ищеца, а не от трети по спора лица, каквато не е „рекапитулацията”.
Останалите релевирани в касационната жалба съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, № 846 от 10.ХІ.2010г. по гр.д. № 497/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: