О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1511
гр.София, 01.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети ноември две хиляди и единадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1494/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. И. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1311 от 14.07.2011 г. по гр.д.№ 639/ 2011 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3858/ 2008 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск, квалифициран по чл.49 от ЗЗД, за заплащане на сумата 33 805,24 лв – обезщетение за търпени имуществени вреди от неполучен доход от трудово възнаграждение след незаконно уволнение за период 01.06.2001 г. – 13.03.2008 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят твърди, че в обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, състоящи в липса на указания за кои релевантни факти страната не сочи доказателства. Касаторът повдига и процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение ако констатира, че липсват мотиви по същество по предявения иск, който според него се решава противоречиво от съдилищата. Освен това поддържа, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението са повдигнати и материалноправните въпроси има ли право работник, в чиято полза е присъдено обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ, да претендира по-големи вреди от незаконно уволнение по чл.49 от ЗЗД и дали съдебното решение, констатиращо незаконност на издадената уволнителна заповед, е достатъчно, за да ангажира отговорността на издателите й за деликт. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. На тези основания моли за допускане на обжалването.
Ответникът по касация [фирма] оспорва жалбата и счита, че обжалването не следва да бъде допускано. Според него процесуалноправните въпроси нямат значение за изхода от спора, нито са решени в противоречие с практиката на ВКС. За материалноправните въпроси поддържа, че въпрос на конкретика по делото е дали са установени фактическите обстоятелства, попадащи в хипотезата на чл.49 от ЗЗД и че изводът на въззивния съд за липса на тези предпоставки не е направен при условията на противоречива практика. Моли обжалването да не бъде допускано и претендира за разноските по делото.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да го постанови, въззивният съд е приел, че ищецът и ответникът са били страни по трудово правоотношение, прекратено едностранно от управителите на ответното дружество със заповед от 27.11.2000 г. Заповедта е издадена при изпълнение на възложена от ответника работа и с влязло в сила от 31.01.2007 г. съдебно решение е отменена като незаконосъобразна. С решението, отменящо уволнението, на ищеца е присъдено обезщетение за оставане без работа за срок от 6 месеца. Изложени са мотиви, че този срок е обичайния, в който уволненото лице може да се устрои на друга работа и вредите от безработица след изтичането му не подлежат на репариране от работодателя. По-големи вреди могат да се претендират от длъжностните лица, издали заповедта и от възложителят на работата им, само ако са действали за постигане на лични или други неслужебни цели. Самото издаване на заповед, която впоследствие е отменена, не е деликтно поведение, а трябва да се докаже недобросъвестност на издателите. Ищецът нито е твърдял, нито е доказал лично виновно поведение на издателите на заповедта, съответно не може да се ангажира отговорността им или тази на възложителя. По доводите на ищеца за недопустимост на решението на първата инстанция е счетено, че тя се е произнесла точно по предявения иск, а по доводите за процесуални нарушения поради неизготвен доклад е отговорено, че пред въззивната инстанция не са поискани доказателства, от които страната е била лишена в резултат на претендираното процесуално нарушение.
При тези правни съображения на въззивната инстанция, процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение, ако констатира, че липсват мотиви по същество по предявения иск, не обуславя обжалваното решение. В случая окръжният съд не е приел, че липсва произнасяне по предявения иск, а напротив, изрично е отхвърлил доводите на въззивника (сега касатор) за това, че първата инстанция не е държала мотиви по предявения иск. Счел е, че както правната квалификация на спорното право, така и относимите за него факти, са обсъдени от първоинстанционния съд и произнасянето му е допустимо. След като е констатирано произнасяне по предявения иск, въпросът дали при липса на такова произнасяне първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, не обуславя въззивното решение и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, състоящи се в липса на указания за кои релевантни факти страната не сочи доказателства, обуславя решението, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Представеното от касатора решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 386/ 2009 г., издадено по реда на чл.290 от ГПК, разрешава различен от поставения въпрос. В него е посочено, че въззивният съд е длъжен, ако констатира, че едно прието от първата инстанция доказателствено средство е нередовно, да укаже изправянето на нередовността. Този въпрос е различен от поставеният от касатора по приложението на чл.146 от ГПК. При разрешаването му въззивният съд е съобразил установената практика (включително такава по чл.290 от ГПК), според която въззивният съд не извършва доклад по делото, но ако такъв няма или е нередовен, е длъжен да допусне новите доказателства, за които на страната не е указано от първата инстанция, че носи доказателствена тежест (решение № 255/ 11.07.2011 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 587/ 2010 г.). Обжалваното решение е съобразено с тази практика, поради което и по този процесуалноправен въпрос няма основание за допускане на обжалването.
Материалноправните въпроси също обуславят въззивното решение, но са разрешени не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика. Работник, в чиято полза е присъдено обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ, може да претендира по-големи вреди от незаконно уволнение от лицата, които са направили уволнителното волеизявление тогава, когато същите са използвали недобросъвестно служебното си положение за да постигне или други, неслужебни цели – Постановление на Пленума на ВСРБ № 4 от 1975 г. Отмяната на уволнението с влязло в сила съдебно решение само по себе си не означава, че издателите на уволнителната заповед са действали противоправно в смисъла, указан в цитираното Постановление. Работникът, който претендира по-големи вреди, следва да установи недобросъвестното използване на служебно положение от представителите на работодателя при извършването на уволнителното волеизявление. Въззивното решение, съдържащо идентични изводи, е в съответствие със задължителната практика на Върховния съд, а не му противоречи. Няма противоречие и между обжалваният акт и решение на ВСРБ, ІІІ г.о. по гр.д.№ 1102/ 1992 г., в което не е разгледан правния спор по същество, нито са дадени указания за нещо различно, в сравнение с мотивите на ППВС № 4 от 1975 г.
Поради това не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол и настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1311 от 14.07.2011 г. по гр.д.№ 639/ 2011 г.
ОСЪЖДА М. И. Д. да заплати на [фирма] сумата 360 лв (триста и шестдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: