О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1563
гр.София, 13.12.2011г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми декември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1624/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 216 от 15.07.2011 г. по гр.д.№ 244/ 2011 г. в частта му, в която е потвърдено решение на Старозагорски районен съд по гр.д.№ 1197/ 2010 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. М. М. на основание чл.49 от ЗЗД сумата 12 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част (касателно отхвърлянето на иска за разликата до пълния размер от 20 000 лв и осъждането на Б. Х. Б. и Д. Т. Д.) въззивното решение не е обжалвано.
Жалбоподателят [фирма] твърди в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, че въззивният съд разрешил неправилно процесуалноправните въпроси съставляват ли претенциите за обезщетяване на неимуществени вреди на различни по тежест телесни повреди самостоятелни искове и в каква степен е обвързан съдът от констатациите в мотивите на влязлата в сила присъда, както и материалноправните въпроси носи ли отговорност по чл.49 от ЗЗД работодател, чиито служители са причинили вреди поради личен спор с пострадалия извън работното време и за значението на съпричиняването при определяне на дължимото обезщетение. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и че по тях е налице противоречива практика на съдилищата. На тези основания моли обжалването да бъде допуснато.
Ответната страна М. М. М. оспорва жалбата, счита, че поставените от касатора правни въпроси не са обусловили въззивното решение и че няма основание за допускането му до касационен контрол.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси обуславят решението, но нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито практиката по разрешаването им е противоречива. Въззивният съд е съобразил установената практика, според която причинените с едно деяние телесни повреди пораждат едно право за обезщетяване на търпените неимуществени вреди, а не отделни такива. Не е необходимо в исковата молба да се прави разграничение какво обезщетение страната претендира от всяка отделна телесна повреда, нито съдът е длъжен да се мотивира какво обезщетение присъжда за всяка от тях. В случая не е налице обективно съединяване на искове, а е предявен един иск, чието основание са всички причинени на пострадалия с процесното деяния повреди. Съдът определя обезщетението общо, като съобразява тежестта на установените увреждания и другите обстоятелства, които са от значение за неговия размер.
Обстоятелствата, за които влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от престъпно поведение, са изрично посочени в чл.300 от ГПК – това са деянието, вината и противоправността. Не е прието нещо по различно нито в обжалваното решение, нито в приложеното решение на БАС по гр.д.№ 115/ 2003 г., така че твърденията на касатора за противоречива съдебна практика по въпроса не могат да бъдат уважени. Въззивният съд е установил уврежданията на ищеца, които не са били предмет на наказателното производство и за които няма присъда, не от данни по наказателното дело, а от назначената в гражданското производство експертиза.
По въпроса за предпоставките, при които работодателят носи отговорност по чл.49 от ЗЗД, също има установена практика, съобразена от въззивния съд. Няма значение дали вредите са нанесени при личен спор на работника с пострадалия – от значение е дали това е станало при или по повод извършвана работа, възложена от работодателя. Що се касае до това, дали работодателят отговаря за вреди, причинени от работника извън работната му смяна и не в изпълнение на задълженията му, този въпрос не обуславя въззивното решение. Въззивният съд не го е разрешавал, защото от фактическа страна е приел, че преките причинители на вредите са била на работа и към момента на причиняването им са изпълнявали задълженията си по трудов договор с ответника. Фактическите констатации на въззивния съд в производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват, а въз основа на тях правният въпрос за отговорността на работодателя за вреди извън работната смяна, не стои. Аналогично се поставят нещата и по въпроса за значенето на съпричиняването. Съпричиняване от страна на пострадалия не е установено като факт по делото, следователно въпросът за значението на този факт няма как да е обусловил крайните изводи на въззивния съд.
Твърденията за процесуални нарушения и доколко вътрешното противоречие в съдебното решение съставлява такова нарушение, не съставляват въпрос по чл.280 от ГПК. Нарушенията на съдопроизводствени правила са касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК и касационната инстанция може да обсъжда доводи за тях само ако обжалването е допуснато и делото е разгледано по реда на чл.290 от ГПК.
Поради това съдът приема, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 216 от 15.07.2011 г. по гр.д.№ 244/ 2011 г. по жалба на [фирма], [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: