О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
гр.София, 03.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи декември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1680/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане П. на Р. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 321 по гр.д.№ 438/ 2010 г. в частта му, в която потвърждава решение на Плевенски районен съд по гр.д.№ 6955/ 2009 г., с което касаторът е осъден да заплати на Д. М. М. сумата 4 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато срещу ищеца обвинение.
За разликата до пълния предявен размер 25 000 лв исковите претенции са отхвърлени и в тази част въззивното решение е влязло в сила, тъй като касационната жалба на Д. М. е върната с влязъл в сила акт.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателят, че при постановяване на решението въззивният съд е разрешил въпроса трябва ли искът да бъде насочен и срещу разследващите органи, наред с прокуратурата, по който въпрос има противоречива практика. Поддържа също и наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при незаконно обвинение, като заявява, че и по този въпрос съдебната практика е противоречива (позовава се на решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 524/ 2004 г.) На тези основания моли в обжалваната част въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответникът по касация М. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да постанови същото, въззивният съд е приел, че срещу ищеца М. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.323 ал.1 от НК през декември 2000 г., като наказателното производство е прекратено през 2008 г. През януари 2003 г. срещу М. е образувано производство и за престъпление по чл.216 ал.1 от НК, прекратено също през 2008 г. Прието е, че по второто производство обезщетение не се дължи, тъй като по него ищецът не е бил привлечен в качеството на обвиняем. За първото производство е счетено, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата и като са отчетени тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, мерките за принуда и негативните последици за психиката на ищеца, обезщетението е индивидуализирано в размер 4 000 лв.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият правен въпрос за критериите за определяне размера на дължимото обезщетение, обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито пък има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос има задължителна съдебна практика – ППВС № 4 от 1968 г. Въззивното решение е изцяло съобразено с дадените в постановлението указания, като са обсъдени всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с обвинението срещу ищеца, промененото отношение към него и ефектът върху живота му. Наличието на установена практика изключва възможността въпросът да има значение по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, значение за точното прилагане на закона и развитието на правото може да има само онзи правен въпрос, по който няма практика или има остаряла такава, нуждаеща се от осъвременяване.
Не се оправдават и доводите на касатора, че същият въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 524/ 2004 г., на което той се позовава, е постановено при коренно различни фактически предпоставки и поради това различният размер на обезщетението, определен по двете дела, не сочи на противоречива практика.
Що се касае до въпроса за привличането на други страни като ответници по делото, той не обуславя въззивното решение. Такъв въпрос въззивният съд не е разрешавал, защото той не е бил поставен пред него от прокуратурата при разглеждането на делото. Какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос, това би било без значение за крайните изводи на съда. Съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, по въпрос, необуславящ въззивното решение, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 321 по гр.д.№ 438/ 2010 г. в осъдителната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: