О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
гр.София, 16.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти януари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1727/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Т. Т. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 677 от 10.05.2011 г. по гр.д.№ 799/ 2011 г. С посоченото решение частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 7015/ 2009 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против Д. г. с. – [населено място] иск, квалифициран по чл.200 от КТ, за заплащане на сумата 21 000 лв – обезщетение за търпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 16.06.2006 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят твърди, че в обжалваното решение въззивният съд разрешил неправилно материалноправният въпрос отговоря ли работодателят за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, ако за тези вреди вече е изплатено обезщетение от трето лице, застраховател на гражданската отговорност на прекия причинител. Твърди, че по този въпрос практиката на съдилищата е противоречива. Освен това в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът е изложил и доводи за необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат с негово поведение, както и за процесуални нарушения, състоящи се в необсъждане на довода му за дължимост на обезщетението съгласно Закона за горите. На тези основания моли за допускане на обжалването.
Ответникът по касация Д. г. с. – [населено място] оспорва жалбата и счита, че обжалването не следва да бъде допускано. Според него касаторът не е формулирал надлежно правен въпрос, а е изложил оплаквания по правилността на решението. Евентуално поддържа, че по поставените от касатора въпроси практиката не е противоречива, а съдебните решения, на които той се позовава за да обоснове такова противоречие, нямат нищо общо с настоящето дело.
По аналогични съображения оспорва касационната жалба на Т. М. и привлеченото да подпомага ответника трето лице – ЗК [фирма].
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Частично основателни са доводите на ответника по касация, че в изложението си по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК жалбоподателят е релевирал оплаквания по правилността на решението. Такива са твърденията за необоснованост на въззивния съдебен акт (в частта му, в която е приет за установен фактът на съпричиняване) и за допуснати процесуални нарушения (касателно необсъждане на доводите за приложение на правилата за обезщетяване на вреди от средна телесна повреда, предвидени в Закона за горите). Дори тези доводи да са основателни, те нямат отношение към производството за допускане на обжалването. По реда на чл.288 от ГПК касационната инстанция проверява не правилността на обжалваното решение, а дали е постановено след разрешаването на правен въпрос, по който има противоречива практика или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Необосноваността и процесуалните нарушения биха имали значение, ако спорът бъде разгледан по същество съгласно чл.290 от ГПК, като основания за отмяна на въззивното решение. Те обаче не са предвидени като основания за допускане на обжалването и твърденията за наличието им не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 от ГПК.
Обаче в изложението на касатора, освен твърденията за пороци в обжалвания акт, е формулиран относим материалноправен въпрос, който може да е основание за допускане на обжалването, ако практиката по него е противоречива. Въпросът обуславя въззивното решение, тъй като въззивният съд е приел, че ищецът има право да бъде обезщетен за търпените при трудова злополука неимуществени вреди. Злополуката е настъпила при изпълнение на служебните задължения на ищеца като горски стражар, който е претърпял пътнотранспортно произшествие по вина на трето лице. От него ищецът е получил телесни повреди, съпроводени с болки и страдания. Искът обаче е отхвърлен, тъй като е счетено, че застрахователят на прекия причинител на неимуществените вреди вече е обезщетил ищеца за тях. Изведено е, че обезщетяване на същите вреди не може да се претендира от работодателя.
При това положение поставеният от касатора въпрос (отговоря ли работодателят за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, ако за тези вреди вече е изплатено обезщетение от трето лице) е относим, но в обжалваното решение той е получил отговор, който съответства, а не противоречи на установената практика. Претенция за обезщетяване на неимуществените вреди, които е търпяло едно лице в резултат на виновни и противоправни действия на другиго, могат да бъдат насочени както срещу прекия причинител, така и срещу лицата, които отговарят за обезщетяването им на друго основание. Тези вреди обаче са едни и ако са обезщетени от прекия причинител, не могат да бъдат претендирани от неговия застраховател или работодател. Ако са обезщетени от застрахователя, не могат да бъдат претендирани от делинквента или работодателя му. В тази насока е обвързващата практика на ВКС (по чл.291 от ГПК – срв. решение по гр.д.№ 943/ 2009, ІV г.о., решение по гр.д.№ 1556/ 2009, ІV г.о., решение по гр.д.№ 220/ 2010 г., ІV г.о., решение по р.д.№ 1663/ 2010 г., ІІІ г.о.). Идентично е разрешението и когато се претендират вреди по чл.200 от КТ. Ако тези вреди са обезщетени, било от прекия причинител, било от застрахователят му по спогодба с увредения, работодателят на увредения може да се позове на тази спогодба и да се ползва от погасителния й ефект (изрично в този смисъл решение на ВКС, ІV г.о. № 230/ 12.07.2011 г. по гр.д.№ 1907/ 2009 г.). Следователно по поставеният от касатора въпрос практиката е уеднаквена от ВКС и обжалваното решение е постановено в съответствие с нея. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, дори по даден въпрос да е имало противоречива практика, ако противоречията са отстранени по реда на чл.291 от ГПК и въззивното решение е съобразено с уеднаквената практика, не са налице основания за допускането му до касационен контрол.
Поради това Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 677 от 10.05.2011 г. по гр.д.№ 799/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: