О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
гр.София, 13.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 36/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на срещупоставените в производството страни – К. за у. на и., п. от п. д. (К.) (ищец), К. Д. Ц. (ответник) и К. Б. Ц., в лично качество и като едноличен търговец с фирма [фирма] (ответник), за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1487 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1518/ 2011 г. С посоченото решение частично е отменено и частично е потвърдено решение на Видински окръжен съд по гр.д.№ 1002/ 2008 г. и по този начин е отхвърлено искането на К. за отнемане от К. Д. Ц. на основание чл.28 ал.1 от ЗОПДИППД на ? ид.ч. от недвижим имот – парцел ***-**** по плана на [населено място] с постройките в него. Уважено е искането на К. за отнемане в полза на държавата от ответниците на имущество на обща стойност 408 370 лв, а именно: апартамент № ** в [населено място], [улица][жилищен адрес]; имот № **** в кв.*** (парцел **-*** по действащия регулационен план на [населено място] с постройките в него), парцел ІІ, кв.ІІ от 3 429 кв.м. по плана на [населено място], обл.В. с постройките в него; 1 427 кв.м. закупена от общината земя за упълномеряване на горепосочения парцел в [населено място]; помещение – клуб от 166 кв.м. находящо се в [населено място], [улица]; право на строеж за пристрояване на 17,50 кв.м. на кафе аперитив в поземлен имот № ***, кв.К., [населено място]; сумата 1 900 лв – равностойност на отчуждени движими вещи, придобити в резултат на престъпна дейност.
К. атакува въззивното решение в частта, в която е отхвърлено искането й за отнемане на ? ид.ч. от поземлен имот и постройките в него. В своето изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК К. поддържа, че обжалването следва да бъде допуснато за да се отговори на процесуалноправният въпрос длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и на материалноправният въпрос необходимо ли е да съществува пряка причинна връзка между придобитото имущество и престъпната дейност. Счита, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а за втория въпрос поддържа също, че по него има противоречива практика. Излага и доводи за допуснати при оценката на доказателствата процесуални нарушения и за това, че произнасянето на ВКС по делото ще допринесе за еднообразното тълкуване на ЗОПДИППД.
Ответниците К. Д. Ц. и К. Б. Ц., в лично качество и като едноличен търговец с фирма [фирма], не вземат становище по жалбата на К.. Те са атакували въззивното решение в частта, в която искането на К. е уважено и от тях е отнето имущество, придобито по време на брака им. В своите изложения по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК ответниците повдигат правните въпроси могат ли да бъдат приети след изтичане на преклузивните срокове по ГПК писмени доказателства, които са се намирали у трети лица; допустимо ли е да се ангажират доказателства за доходи, които ответникът е пропуснал да посочи в изисканата от него декларация по чл.17 от ЗОПДИППД; трябва ли съдът да обоснове наличие на причинна връзка между престъпната дейност, установена с влязла в сила присъда и придобиването на имуществото, чието отнемане се претендира. Ответниците не са посочили допълнителни основания за допускане на обжалването по т.1 – 3 на ал.1 на чл.280 от ГПК, но доколкото не сочат доказателства за противоречие с практиката на ВКС и за наличие на противоречива практика по повдигнатите въпроси, следва да се приеме, че според тях въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
К. оспорва жалбата на ответниците и моли в частта, в която искането й е уважено, обжалването да не бъде допуснато.
Съдът намира жалбите за допустими, обаче исканията за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
На първо място следва да се отбележи, че не могат да бъдат обсъждани доводите на К. за неправилен анализ на доказателствата както и съображението, че произнасянето от страна на ВКС ще допринесе за еднообразното тълкуване на закона. Това не са въпроси по чл.280 от ГПК. Твърдението за грешки на съда, извършени в процеса на доказване, съставлява довод за процесуални нарушения или за необоснованост, който би имал значение в производството по чл.290 от ГПК, ако обжалването вече е допуснато. Процесуалните нарушения и необосноваността са касационни основания, но не са основания за допускане на обжалването, т.е. наличието им в производството по чл.288 от ГПК не може да се проверява. Що се касае до съображението за еднакво прилагане на закона, то също не е основание за допускане на касационното обжалване, съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Абстрактната възможност ВКС да даде тълкуване на закона е без значение, ако в обжалваното въззивно решение конкретен правен въпрос, свързан с приложението на този закон, не е разрешен при наличие на някоя от предпоставките по т.1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. По необуславящи правния спор въпроси обжалването не може да бъде допуснато.
По конкретното дело въззивният съд е приел, че релевантна за стойност на придобитото от ответниците недвижимо имущество в проверявания период е действителната (пазарна) цена на придобитото, освен в случаите, когато имуществото е продадено от държавата или общината. Общата стойност на придобитото имущество от ответниците възлиза на 2 966,74 минимални месечни работни заплати (ММРЗ), а заедно с останалите разходи за периода ответниците са се нуждаели от 3 146,74 ММРЗ. В същото време ответниците са реализирали за периода доходи равни на 1 854,65 ММРЗ, т.е. липсва законен източник на доход за придобиване на имущество, равняващо се на около 1 300 ММРЗ. По доводите на ответниците, че са получили в проверявания период заеми от физически лица, с които този недостиг е преодолян, въззивният съд е приел, че липсват доказателства ответниците да са получили в заем от П. Ц. 20 000 лв и от Ц. Б. сумата 40 000 лв, тъй като е установено, че документите, с които ответниците са се опитали да докажат тези договори, са неистински и са изключени от доказателствения материал по делото. По отношение на твърденията за получени заеми от Б. Х. (60 000 лв), от В. Г. (13 000 лв) и Г. Ц. (20 000 долара на САЩ) е прието, че такива обстоятелства не са изложени в отговора срещу исковата молба; че ищците са навели тези твърдения след второто съдебно заседание по делото; че са мотивирали късното ангажиране на доказателства с факта, че документите са били у трети лица; че не са посочили тези заеми като източник на доход в изисканите от тях декларации по чл.17 от ЗОПДИППД. Изведено е, че твърдяните договори не са нови, нито са нововъзникнали обстоятелства, нито доказателствата за тях са нови. Не е имало пречка, дори документите за договорите да не са били в държане на ответниците, те да ги посочат в отговора по чл.131 от ГПК и да поискат срок за набавянето им. По отношение на доводите за липса на причинна връзка между престъпната дейност на ответника Ц. и придобиването на процесното имущество съдът е посочил, че наличието на такава не е необходимо да се установява. Изложено е, че когато няма законен източник на доход, имуществото се счита за придобито от престъпна дейност, както и че в случая такова предположение не може да се направи само по отношение на имота, чието отнемане е отказано, тъй като е придобит в сравнително отдалечен период от време преди извършване на деянието и със средства, осигурени от майката на ответника.
При тази мотивировка на въззивното решение, поставеният от К. процесуалноправен въпрос (длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните) е релевантен, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд нито е държал мотиви, че няма да обсъжда някои доказателства и доводи на страните, нито фактически е игнорирал това си задължение. Поради това актът му не е постановен в противоречие с цитираните от касатора-ищец задължителни решения на ВКС и на това основание обжалването не може да бъде допуснато. Що се касае да формулираният от К. материалноправен въпрос (необходимо ли е да съществува пряка причинна връзка между придобитото имущество и престъпната дейност), този въпрос не обуславя крайните изводи на въззивния съд за отхвърляне на искането (само в тази част К. има правен интерес от обжалването). Въззивният съд изрично е посочил в мотивите си, че такава връзка не е необходимо да се установява. К. е облагоприятствана от този извод, въз основа на него искането й е уважено частично, така че няма основание да повдига въпрос, който е получил отговор съгласно поддържаното от самата нея. Освен това този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика (включително цитираната от самата К. – решение № 66/ 26.07.2011 г. по гр.д.№ 863/ 2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 759/ 28.07.2011 г. по гр.д.№ 463/ 2010 г., ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл.291 от ГПК).
По аналогични съображения няма основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта, оспорена от ответниците. Поставеният от тях правен въпрос (трябва ли съдът да обоснове наличие на причинна връзка между престъпната дейност, установена с влязла в сила присъда и придобиването на имуществото, чието отнемане се претендира), макар да обуславя въззивното решение, няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК са налице тогава, когато разглеждането на поставения въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. За формулираният от жалбоподателите въпрос тези предпоставки не са налице. Законът е ясен, по прилагането му има установена съдебна практика (срв. цитираните по горе решения на ІІІ г.о. на ВКС), която не се нуждае от осъвременяване и промяна. Според тази практика причинна връзка не е необходимо да се установява. Ако лицето е осъдено за престъпление по чл.3 ал.1 от ЗОПДИППД, от фактите по делото трябва да може да се направи основателно предположение, че имуществото е придобито в резултат на престъпна дейност, но не е необходимо това да е конкретно дейността, която е предмет на присъда. Ако лицето има законни източници на доход, надхвърлящи разходите му, основателно предположение за придобиване на имуществото от престъпна дейност не може да се направи. Ако такива източници не са установени, преценката за наличие на основателно предположение се прави въз основа на установените конкретни по делото факти. Въззивното решение е съобразено с тази практика, поради което няма основание да бъде допуснато касационното му обжалване по материалноправният въпрос, повдигнат от ответниците.
Що се касае до повдигнатите процесуалноправни въпроси (могат ли да бъдат приети след изтичане на преклузивните срокове по ГПК писмени доказателства, които са се намирали у трети лица и допустимо ли е да се ангажират доказателства за доходи, които ответникът е пропуснал да посочи в изисканата от него декларация по чл.17 от ЗОПДИППД), те не обуславят крайните изводи на въззивния съд. Основното съображение, поради което съдът е счел, че не може да разглежда доводите за наличие на законен източник на доходи от заем, получен от ответниците от лицата Б. Х. (60 000 лв) от В. Г. (13 000 лв) и Г. Ц. (20 000 долара на САЩ), е непосочването им в отговора на исковата молба. Съгласно чл.131 ал.2 т.5 от ГПК, в отговора на исковата молба ответникът трябва да посочи възраженията си и обстоятелствата, на които те се установяват. Задължението на ответника да посочи доказателства за тези обстоятелства е уредено в чл.131 ал.3 от ГПК. Поредността е логична, тъй като не могат да бъдат посочени доказателства за факти, които не се твърдят. Така че, независимо от това какви доказателства има и у кого се намират, ответникът е длъжен да посочи в исковата молба обстоятелствата, на които основава възраженията си. Както е приел въззивният съд, доводи за сключени между ответниците и горепосочените лица договори за заем, в отговора на исковата молба няма. При това положение няма значение дали ответниците са имали доказателства за тези договори, дали са могли да се снабдят своевременно с тях и дали правото да ги представят се преклудира, ако документите са се намирали у трети лица. Без значение е също дали договорите са посочени в декларацията по чл.17 от ЗОПДИППД. Въззивният съд е счел за недопустимо обсъждането на обстоятелства, чието навеждане е преклудирано при условията на чл.146 ал.3 от ГПК, а съображенията за преклудиране на доказателствените искания и за съдържанието на декларацията по чл.17 от ЗОПДИППД, са само допълнително изложени. Следователно формулираните от ответниците процесуални въпроси във връзка с допустимостта от ангажиране на писмени доказателства след второто съдебно заседание и за значението на непосочените в декларацията по чл.17 от ЗОПДИППД доходи, са без значение за крайния изход от спора. Както и да бъде отговорено на тези въпроси, това не би се отразило на крайния изход от спора, защото твърдения за такива факти не са изложени до фиксирания в чл.146 ал.3 от ГПК краен момент.
При това положение не е налице никоя от твърдяните от срещупоставените страни предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1487 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1518/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: