О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 20.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 643 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативната прокуратура в [населено място] чрез прокурор Б. С., против решение № 56 от 6 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 713 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г. в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 25 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 996 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на Е. К. Д. от [населено място] сумата от 25 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата от 9 ноември 2006 г., и да заплати на В. Й. Й. от [населено място] сумата от 25 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата от 9 ноември 2006 г.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото определените размери на обезщетения за неимуществени вреди са силно и необосновано завишени и не съответстват като еквивалент на действително претърпените от ищците вреди – бил е нарушен принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД; съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между приетите от него за установени обстоятелства и причинените вреди, както и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на общия размер на обезщетенията; не е отчетено и обстоятелството, че по отношение на ищците не е прилагана най-тежката мярка за неотклонение “задържане под стража”, а на ищеца Д. не е налагана мярка за процесуална принуда – забрана да напуска пределите на страната; съдът не е изложил мотиви какви затруднения са изпитвали двамата ищци да си намерят работа и са останали безработни и каква е връзката с воденото срещу тях наказателно производство; постановеното решение е в противоречие с ППВС № 4/68 г. и ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – нарушение на т. 11 на ППВС № 4/68; част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица на увреждането – нарушение на т. 3 и т. 11 на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г.; липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – нарушение на т. 19 от ТР № 1 от 4 януари 2001 г. на ОСГК; на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съществен е материалноправният въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите лица и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ – налице е противоречива практика на съдилищата в страната, защото има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при сравнително сходни случаи. Представят се две решения на ВКС по реда на отменения ГПК и две решения на апелативни съдилища.
Ответниците Е. К. Д. от [населено място] и В. Й. Й. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. Л., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъкват доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Постъпила е и касационна жалба от Е. К. Д. от [населено място] и В. Й. Й. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. И. Л. срещу същото въззивно решение, но в останалата му част, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд досежно отхвърляне на исковете на Е. Д. над сумата от 25 хиляди лева до предявения размер от 200 хиляди лева и на В. Й. над сумата от 25 хиляди лева до предявения размер от 250 хиляди лева.
В касационната жалба се сочи, че решението в атакуваната му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – липсват мотиви за причинените неимуществени вреди от необходимост често да участват в различни процедури в хода на наказателното производство, да съобразяват ангажиментите си с тези процедури и да организират защитата си, както и за третирането и на двамата като престъпници поради разколебаването на мнозина техни близки и познати в доброто им отношение към тях; не са обсъдени доводите за определяне размера на обезщетенията във въззивната жалба; не е обсъден понесения стрес от Е. Д. поради загубата на детето му; липсва релевантно поведение на В. Й., въз основа на което да се приеме, че той е допринесъл за продължителността на наложената му мярка за процесуална принуда “забрана за напускане пределите на РБ”; държавната такса трябва да бъде заплатена от прокуратурата, е не от касаторите, които са осъдени да я заплатят; присъдените обезщетения по размер са в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като единствено справедливо обезщетение би било в пълния претендиран размер. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК следва да се отговори на следните въпроси: не е направена задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта – противоречие с т. ІІ на ППВС № 4/68 г.; не съществува единно становище за съдилищата по това какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив – сочат се решение на апелативен съд и решение на ВКС; обжалваното решение не държи сметка за настъпилите изменения в законодателството относно това кой дължи заплащането на държавни такси, което ще доведе до осъвременяване на тълкуването на закона с оглед настъпилите в него изменения.
К. жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което ищците са оправдани; наказателното производство срещу ищците продължило около шест години и половина, при наложена мярка за неотклонение “парична гаранция”; за продължителен период от време на Й. е забранено да напуска пределите на страната, което ограничило значително професионалните му контакти; сериозно са били накърнени името и авторитета и на двамата в обществото, като в медиите било внушено, че те са престъпници при съответните обстоятелства; наличието на водено наказателно производство за престъпления, извършени от двамата в качеството им на длъжностни лица, е затруднило изключително много професионалната им реализация като финансисти, като Д. не успял да си намери работа по специалността, а Й. е безработен; неоснователно воденото производство се отразило тежко на психиката им и е станало фактор за отключване на тежко заболяване у Д., довело до сериозни последици и други проблеми; ищците се тревожели за спокойствието на близките и семействата си, паднали духом, станали подтиснати и затворени; справедливият паричен еквивалент за претърпените от двамата болки и страдания е в размер на по 25 хиляди лева; следва да се остави в сила решението в частта за осъждане на ищците да заплатят държавна такса от по 10 лева, въведено с изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 64/2008 г., с което е отпаднала пропорционалната такса.
Като взе предвид заявените съображения в жалбите и изложенията на основанията за допускане на касационното обжалване, касационният съд в настоящия си състав приема, че атакуваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
И двете страни поставят въпроса за необходимостта съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като твърдението е за противоречие с ППВС № 4/68. По поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението. В тази връзка, макар да е вярно, че съдът не е посочил загубата на детето на касатора Д. като фактор за нанесена неимуществена вреда, то този пропуск на съда не би могъл да повлияе съществено на крайния извод относно обема претърпени вреди, тъй като и данните за него са съвсем неконкретни – при разпита на св. В. в съдебното заседание от 23 юни 2009 г. е посочено само, че спонтанният аборт на свидетелката много повлиял на Д., без да са уточнени проявите на това влияние, интензитетът и продължителността му. Другият довод – за необходимостта от участие в различни процедури и загубата на време за тях и за подготовка на защита, не е изрично обсъден, но са взети предвид влиянието на цялостното наказателно производство, както и значението му за отношението на обществото към ищците през този период. При преценката за наличие на претърпени вреди от наказателното преследване съдът не е могъл да не вземе предвид и наложените мерки за процесуална принуда. Отделен въпрос за необходимостта всяко от посочените в исковата молба обстоятелства, довели до засягане на благо за ищците, да бъде отделно парично оценено, не се поставя.
И двете страни поставят въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, като прокуратурата твърди наличието на противоречиво разрешаване на този проблем от съдилищата при сравнително сходни случаи, а касаторите Д. и Й. поддържат, че не съществува единно становище на съдилищата по това какъв е справедливият размер на обезщетението. Не се сочи наличието на различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентичен случай (напротив – посочено е, че има различно разрешаване по сходни случаи), доколкото изобщо подобна идентичност може да има, предвид разликата в обективните и субективните елементи, влияещи на степента на засягане и последиците от нея върху нематериалните блага, притежавани от увреденото лице. Представените решения на състави на ВКС по отменения ГПК и влезли в сила решения на въззивни съдилища също не обосновават подобно противоречие, тъй като съдилищата са взели предвид установените по конкретните спорове обстоятелства и последиците от тях за ищеца. При вече изложените съображения за спецификата на всеки един отделен случай предвид различните обстоятелства, които следва да се вземат предвид, както и въздействието им върху ищеца, е практически невъзможно да се вземе обобщено и строго определено становище какъв е справедливият размер на дължимо обезщетение за претърпени вреди в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ.
Останалите твърдения на страните – част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица на увреждането, липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, наличието на настъпили изменения в законодателството относно това кой дължи заплащането на държавни такси, не съставляват по същината си общото основание за допускане на касационно обжалване – поставен правен въпрос по посочените в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК критерии. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Твърденията на страните, заявени по-горе, не представляват поставяне на правен въпрос по посочените в задължителната съдебна практика критерии, а са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче могат да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва в производството по чл. 290 и сл. ГПК след допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Най-сетне, посочването, че определени изводи на съда противоречат на задължителна съдебна практика, само по себе си не представлява поставяне на правен въпрос, ангажиращ отговор на съда в производството по чл. 290 и сл. ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 56 от 6 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 713 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: