О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1166
Гр.С., 07.12. 2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.5254 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение на Бургаски апелативен съд №.27/6.04.15 по г.д.№.9/15 – в частта му, с която реш.№.428/9.01.13 по г.д.№.1571/11 на Бургаски окръжен съд е отменено в частта, с която на касатора са присъдени на основание чл.49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД над 22057,09лв. обезщетение за имуществени вреди и над 2089лв. лихви и исковете в тази им част са отхвърлени.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски. Предявява насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното решение в осъдителната му част.
По касационната жалба на [фирма]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лицe, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
Обжалваното решение е постановено след отменително решение на ВКС, с което е прието, че първото въззивно решение е постановено в нарушение на процесуалните правила и е необосновано, в това число предвид необсъждане на доказателства и неизлагане на съображения за кредитиране на такива, а делото е останало неизяснено от фактическа страна; дадени са и указания за изслушване на нова хидротехническа експертиза и за съобразяване на обстоятелството, че отговорността на ответника може да се ангажира само ако при условията на пълно и главно доказване се установи причинно-следствена връзка между действията, респективно бездействията на дружеството, и настъпилите вреди. При новото гледане на делото въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на деликтната отговорност на ответника на основание чл.49 ЗЗД за претърпени от ищеца имуществени вреди от виновно противоправно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа. Посочил е, че ответното дружество /на което съгласно чл.139 ал.1 ЗВ е възложена поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията в землището на [населено място]/, е бездействало и не е изпълнило възложени му по закон /чл.137 ал.1 т.1 и т.5 ЗВ/ задължения да осигури защита от вредното въздействие на водите – която защита, съгласно чл.138 ал.4 ЗВ, е постоянна и се изразява в изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения и регулиране нивото на подземните води при опасното им повишаване. С. като в процесния период служителите му не са съобразили конкретната обстановка и не са включили О. Д. на 24-часов режим на работа, те са допуснали постепенно да се повиши нивото на подпочвените води в отводнителното поле, а непочистеното корито на р.Ф. е довело до скъсване на дигата при СК-3 на 13.02.10 – когато напълно под вода са останали както О. Д., така и общо 2820дка земеделска земя, в която попада и обработваната от ищцовото дружество такава. Съдът е посочил, че ответникът не е доказал, че е извършил предписанията на Б. дирекция от 2006г. да се почисти руслото на р. Ф. и дигите – които са прорасли с храсти и ниски дървета – като се има предвид, че чл.144 ЗВ забранява да се допуска обрастване на дигите с храсти и дървета, тъй като те препятстват водния оток и причиняват повишаване на водното ниво. Във връзка с претърпените вреди, като е посочил, че по вида и оценката им се възразява във въззивната жалба, съдът е приел, че по делото е установена вреда за ищеца предвид пълното унищожаване на засетите от дружеството земи и „заплевеляването” на оставената на угар земя. Въз основа на заключение на икономическа експертиза е стигнал до извод, че претърпените щети за засяване, след приспадане на вече изплатената помощ от държавата, възлизат на 16931,32лв., а пропуснатите ползи /средногодишна печалба на дружеството от реализиране на засята продукция/ – на 8805лв. За тези суми е намерил исковете за основателни, а в частта им, касаеща претенциите за вреди от наводняване на оставени на угар земи и платени рентни вноски – за неоснователни. Мотивирал се е с това, че по делото не са представени несъмнени доказателства кои точно земи са били оставени на угар, наети ли са за 2009-2010г., декларирани ли са пред Разплащателната агенция, какви са причините за невключването им в констативния протокол на експертната комисия към МЗХ №.1/20.04.10 – като същевременно заключението на вещото лице С. /прието по реда на чл.207 ГПК/ по този въпрос е твърде общо, вещото лице не е посетило всички терени, не дава отговор колко е общата площ на земята, оставена на угар при огледа и пр. От друга страна разходите за заплатена рента на собствениците са недоказани – доколкото липсват доказателства за действително платени рентни вноски /наличието само на договори за наем на земя не е достатъчно/. Предвид горното първоинстанционното решение е отменено в частта за претендираната главница и лихви за сумите над 22057,09лв. и 2089лв. – в която част исковете са отхвърлени, а в останалата му осъдителна част е потвърдено, със съответно произнасяне по разноските.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. [фирма] се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като твърди, че съдът се е произнесъл по следните въпроси: 1.„Когато съдът разглежда иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение от деликт и делото е върнато след отменително решение по чл.293 ал.3 ГПК, поради необоснованост на доказателствените изводи относно причинно-следствената връзка, с указания на касационната инстанция да се съберат нови доказателства само относно тези обстоятелства, следва ли съдът отново да се произнася и за размера на вредите – или, ако при събирането на новите доказателства установи /потвърди/ наличието на причинно-следствена връзка и вина на делинквента, трябва да възприеме изводите при предходното разглеждане на делото относно доказаността на вредите и размера на обезщетяването им?” /реш.344/1.11.11 по г.д.1451/10, І ГО, реш.217/3.07.12 по г.д. №.579/ 11, ІV ГО, реш.№.250/18.07.13 по г.д.№.634811, ІІ ГО/; 2. „При положение, че във въззивната жалба ответникът сочи, че обжалва изцяло решението, но не е изложил и обосновал конкретни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта му за размера на присъдените вреди, следва ли съдът да приеме, тълкувавайки жалбата, че и „по вида и оценката на вредите се възразява във въззивната жалба”? /ТР 1/9.12.13 по т.д.1/13 ОСГТК на ВКС/; 3. „Когато при разглеждане на иск с правно основание чл.45 ЗЗД размерът на вредите е установен предварително по реда на обезпечаването на доказателствата по чл.207 ГПК с вече назначена експертиза и изслушано и неоспорено от страните заключение, прието от съда, може ли въззивният съд при проверка на първоинстанционното решение да определи друг размер на вредите или да приеме, че същите са недоказани поради това, че заключението било пределно общо и неконкретно, т.е. да извърши собствена преценка на заключението относно изискванията за пълнота и обоснованост” /чл.280 ал.1 т.3/.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
Във връзка с първия изведен въпрос не е налице твърдяното противоречие със сочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съобразно същата съдът, на който е изпратено делото след отменително решение на ВКС, го разглежда по общия ред, като производството започва от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за касиране на решението /т.е. новото разглеждане на спора е с различен обем от първоначалното въззивно разглеждане/; указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото; това процесуално правило е императивно, поради което липсва процесуална възможност, независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, въззивната инстанция да даде различно от указаното й тълкуване на закона. Така установената практика е по-обща и не касае конкретно поставения от касатора въпрос. Същевременно за пълнота следва да се посочи, че поставените по-горе рамки на правомощията на въззивната инстанция след отменително решение на касационния съд не водят до нейно задължение да се съобразява с вече отмененото решение. То се смята за непостановено, като въззивният съд сам преценява доказателствата и прави собствени фактически и правни изводи – при съобразяване на задължителните указания на ВКС по тълкуването и прилагането на закона. Предвид изложеното във връзка със сочения от касатора въпрос не е налице процедиране в противоречие със задължителната практика на ВКС, респективно основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация.
Във връзка с втория изведен въпрос касаторът се позовава на противоречие с ТР 1/9.12.13 по т.д.1/13 ОСГТК на ВКС – съгласно което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата освен когато се касае за приложение на императивна материалноправна норма или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В случая, обаче, въпросът съдържа условие, което не е налице. В. съд не е приел, че жалбата не съдържа оплаквания във връзка с размера на присъдените вреди – напротив, изрично е посочил, че се възразява по вида и оценката им. От друга страна, необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – не и в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Само за пълнота следва да се посочи, че във въззивната жалба е оспорен начина, по който съдът е определил дължимото обезщетение, вкл. с твърдения, че е ползвано в тази връзка заключение на вещо лице, дадено извън предмета на поставената му задача. Предвид всичко изложеното по-горе, основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на което касаторът се позовава предвид третия изведен въпрос, също не е налице. Не се касае за хипотеза на непълна, неясна или противореча разпоредба. В практика не е имало спор относно същността и предпоставките на производството по обезпечаване на доказателствени средства /респективно, че то съставлява тяхното предварително събиране – предхождащо или предявяването на иска, или тази фаза, в която става събирането им, и се предприема когато съществува опасност някое доказателство да се изгуби или събирането му да се затрудни/, редът по който то се развива /обезпечаването на доказателствени средства е предварително развиваща се фаза на предстоящия или висящ исков процес – поради което и тя се развива съобразно с неговите правила и съставлява спорно, а не охранително производство – относно реда за събиране на доказателства и тяхната сила се прилагат общите правила – чл.208 ал.6 ГПК/ и доказателствената им сила. Доказателствените средства, събрани по реда на обезпечаването, се включват в бъдещия исков процес със същата доказателствена сила, която биха имали, ако бяха събрани в съответната фаза на висящия процес, и подлежат на общо основание на същата преценка от съда, която той извършва и по отношение на останалите, събрани в рамките на съответния процес, доказателства. В. съд, като е обсъдил заключение, прието по реда на чл.207 ГПК, и го е ценил наред с и като останалите събрани в хода на делото доказателства, не е процедирал в отклонение от тази практика. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване по жалбата на [фирма] не следва да се допуска, а на ответната страна се дължат направените разноски за адвокатски хонорар за отговор на касационна жалба – 2052лв.
По насрещната касационна жалба на [фирма]
При този изход на спора по първоначалната касационна жалба, предвид разпоредбата на чл.287 ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на [фирма] не следва да се разглежда.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Бургаски апелативен съд №.27/6.04.15г., постановено по г.д.№.9/15г.
ОСЪЖДА [фирма] да плати на [фирма] 2052лв. /две хиляди и петдесет и два лева/ разноски на основание чл.78 ал.2 ГПК.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: