О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
гр. София, 24.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 63 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на А. М. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. С., против определение № 18966 от 22 декември 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 13268 по описа на Софийския градски съд за 2011 г, с което е оставено в сила определение без номер от 18 май 2011 г., постановено по гр.д. № 7088 по описа на районния съд в гр. София за 2006 г. за връщане на исковата молба на Г. и прекратяване производството по делото поради неизпълнение на указанията за довнасяне на държавна такса.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно, защото спорът се разглежда по отменения ГПК, включително и в частта за определяне на дължимата държавна такса; според чл. 55, ал. 1, б. “г” ГПК (отм.) при искове за унищожаване или разваляне на договор за покупко-продажба на имот държавната такса се определя от цената на иска по реда на б. “б” от същата алинея на чл. 55 – цената е ? от данъчната оценка на имота или при данъчна оценка от 19562,95 лева ? е 4890,74 лева, поради което държавната такса е внесена и не следва да се внася указаната от съда сума от 863,17 лева. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът е приел, че приложима е разпоредбата на чл. 71, ал. 2, вр. чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК, но спорът е заведен при действието на стария ГПК и следва да се приложи правилото на чл. 55, ал. 1, б. “г” ГПК (отм.).
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приел, че искът е облигационен, цената му е данъчната оценка на имота; върху цената на иска от 21579,30 лева (едва четвърт от данъчната оценка от 86317,20 лева) ищецът е следвало да внесе държавна такса в размер на 863,17 лева, както е указал и първостепенният съд; неприложимо е правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК държавната такса да се определя върху една четвърт от иска, тъй като искът по чл. 135 ЗЗД, какъвто е предявеният, не е иск за собственост или друго вещно право.
След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Допускането на касационното обжалване явно се търси по третото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК– поради значението на правния въпрос, чието разрешаване от касационния съд ще доведе до точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като частният жалбоподател не е посочил задължителна или друга съдебна практика, обосноваваща наличието на другите две основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поставеният от касатора правен въпрос следва да се уточни от състава на касационния съд по следния начин: при спор, заведен пред първоинстанционния съд при действието на ГПК от 1952 г. могат ли да се прилагат правилата за определяне на размера на дължимата държавна такса по ГПК от 2007 г.
Поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на спора и не е имал значение за даденото разрешение от въззивния съд. Това е така, тъй като съдът е приел, че поради характера на иска, цената му е данъчната оценка на имота, а правилото, че при предмет на делото право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска, не се прилага в процесния случай, защото искът по чл. 135 ЗЗД не е иск за собственост или за друго вещно право. Следователно, съдът се е произнесъл по правния въпрос за приложимото правило при определяне на цената на иска по чл. 135 ЗЗД в случай, че една от насрещните престации по договора включва право върху недвижима вещ. Подобен въпрос не е зададен от частния жалбоподател, а липсата му препятства допускането на атакуваното решение до касационно обжалване, както разпорежда ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1.
Освен изложеното следва да се отбележи, че поставеният правен въпрос от частния жалбоподател не държи сметка за еднаквото нормативно разрешение, дадено по определянето на размера на дължимите държавни такси по отменения и действащия ГПК относно хипотезите, предвидени в чл. 55, ал. 1, б. “г” ГПК (отм.) и чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, като съответните разпоредби само са разпределени по друг начин. Така например в ГПК от 1952 г. правилото е дадено в чл. 55, ал. 1, б. “г” с препращане към б. “б”, докато в ГПК от 2007 г. правилото е дадено в чл. 69, ал. 1, т. 4 с препращане към т. 2, а чл. 71, ал. 2 ГПК определя, че когато предметът на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 18966 от 22 декември 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 13268 по описа на Софийския градски съд за 2011 г,
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: