О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 719
Гр.С., 22.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2601 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. П. срещу решение на Пловдивски апелативен съд №.622/29.10.14 по г.д.№.886/14. С последното, след частична отмяна и обезсилване на реш. №.202/30.04.14 по г.д.№.615/13 на Пазарджишки окръжен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на И. М. П. 2000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.2 З., а претенциите му за заплащане на 24000лв. обезщетение за имуществени вреди от неполучени трудови възнаграждения за периода 15.09.09-12.08.12г. поради дисциплинарно уволнение и на сумата над 500лв. до 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени като неоснователни.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл.2 ал.1 т.2 З. за заплащане на 24000лв. обезщетение за имуществени вреди – неполучени заплати вследствие дисциплинарното уволнение на ищеца, тъй като липсва причинно-следствена връзка между незаконното обвиняване и претърпените вреди. Ищецът е бил уволнен за тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл.227 ал.1 т.7 пр.2, чл.227 ал.1 т.8 пр.2 и чл.227 ал.1 т.3 ЗМВР – за използване на служебно положение за лична облага, за злоупотреба с доверие (като и двете нарушения са били свързани с това, че през периода 19.06.08г.-1.02.09 е заредил от бензиностанция „Р.” в [населено място] общо 220л. бензин, от които само 10 литра в служебния мотоциклет, а останалите – в личния си автомобил, без да ги заплаща, по устна уговорка с управителя на [фирма] М. Р. като спонсорство за служебния мотоциклет – без знанието на ръководството на ОДМВР и без да е изготвен договор за дарение) и за неподаване на декларация по чл.177 ал.7 ЗМВР (за това, че в качеството си на служител на МВР през периода 17.08.09-4.09.09 е работил по трудово правоотношение с полска фирма „И. Полша”). От друга страна воденото срещу него наказателно производство, по което е оправдан, е било за престъпление по чл.316 вр. с чл.308 НК (за това, че в качеството си на длъжностноо лице – младши полицейски инспектор към РПУ, съзнателно е ползвал официален документ с невярно съдържание – болничен лист за временна нетрудоспособност с №.1064443/21.08.09), като съзнателното ползване на официален документ с невярно съдържание не е сред основанията за дисциплинарното му уволнение. Посочено е, че дори и това да е било така, евентуална отговорност за имуществени вреди би следвало да се реализира в производство по обжалване на издадената заповед за дисциплинарно уволнение, респективно за обезщетяване на причинените с нея имуществени вреди – не и в производство по З. – тъй като оставането без работа не е в причинна връзка с воденото наказателно производство.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, като извежда въпроса „следва ли съдът да възприеме, че се дължи обезщетение за това, че ищецът е отстранен от полагане на трудово правоотношение, вследствие на повдигнато и поддържано обвинение от Прокуратурата на Република България, или това обезщетение се следва единствено когато е атакуван административния акт /заповед за уволнение, заповед за отстраняване/ на работодателя на ищеца и производството е по чл.1 З.”. Цитира се практика – реш.№.56/13.02.14 по г.д.№.1495/13 на Старозагорски окръжен съд, реш.№.56813.02.14 по г.д.№.1495/13 по описа на Старозагорски окръжен съд, реш.№.449/12 от 16.05.13 по г.д.№.1393/11, ІV ГО на ВКС.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
Изведения от касатора въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният въпрос не е свързан с решаващата воля на съда и поради това не е от значение за изхода на спора. В случая решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от неполучено възнаграждение са, че не е налице причинна връзка между незаконното обвинение на ищеца, по което е оправдан /за престъпление по чл.308 и чл.316 НК/ и във връзка с което претендира обезщетението, и дисциплинарните нарушения, за които е уволнен /използване на служебно положение за лична облага и невярно деклариране/ – съзнателното ползване на официален документ с невярно съдържание – във връзка с което е било повдигнатото му обвинение, не е било сред основанията за дисциплинарното уволнение. Изводът, че дори да беше налице такава връзка, то редът за реализиране на отговорността е друг /при обжалване на заповедта за уволнение/, е посочен само хипотетично и не съставлява решаваща воля на съда, респективно не е обусловил изхода на делото. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Същевременно, не са налице и сочените специални основания – по чл.280 ал.1 т.1 – доколкото визираната в реш. №.449/12 от 16.05.13г. по г.д.№.1393/11 на ВКС хипотеза е различна /в тълкувателната си част то касае необходимата степен на вероятност при обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи, а самият казус е свързан с невъзможност за явяване на работа поради наложена забрана за напускане на страната/, и по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – доколкото не е представена цитираната практика, в това число с доказателства, че се касае за влезли в сила решения /т.3 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Пловдивски апелативен съд №.622/29.10.14 по г.д.№.886/14.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: