О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 869
Гр.С., 18.09.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети септември през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3023 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. В. срещу решение №.47/18.03.15 на Пловдивски апелативен съд по г.д.№.43/15 – с което е потвърдено решение №.222/10.11.14 по г.д.№.95/14 на Кърджалийски окръжен съд – в частта, с която В. В. е осъден да плати на Х. С. Х. на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД 47224,74лв. получени на отпаднало основание /развален договор за възлагане на строителни ремонти от 29.07.13г./, ведно със законната лихва считано от 10.03.13 до окончателното изплащане.
Ответната страна Х. С. Х. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е уважен. За да достигне до този извод е приел, че страните са били обвързани от договор за възлагане на ремонтни работи, който е бил прекратен от ищцата на основание чл.87 ал.1 ЗЗД поради виновно неизпълнение на ответника. Изследвал е поотделно елементите на фактическия състав на горната разпоредба. Посочил е, че ищцата е изправна страна – платила е договорената стойност на СМР и не е налице твърдяното неизпълнение на нейно задължение за заплащане на допълнително възникнали СМР /доколкото не са налице визираните в договора предпоставки за възникване на такова – писмено споразумение за допълнително необходими СМР и определени по взаимно съгласие цени за тях/. От друга страна е налице виновно неизпълнение на задължението на ответника да осъществи в срок /изтекъл на 27.11.13г./ договорените ремонтни работи – той е преустановил същите в началото на м.12.13 – като неизпълнената част не е незначителна /стойността на неизпълнените по договора работи е почти 50% според заключение на тройна СТЕ/ и възраженията му за забава на кредитора да осигури нормални условия за изпълнението на работата са останали недоказани. При тези обстоятелства съдът е приел, че след развалянето по договора се дължи връщане на даденото на отпаднало основание – съставляващо разлика между платеното от възложителя и стойността на всички изпълнени ремонтни работи – по договора и извън него – в размер на 47224,74лв. Съдът е обсъдил подробно показанията на разпитаните свидетели и изслушаната тройна техническа експертиза – която е намерил за компетентно изготвена и която единодушно е посочила кои строителни работи са останали неизпълнени, за кои може да се приеме, че са осъществени – макар и да не са били предвидени в договора, кои са липсващите документи /актове по Наредба №.3 от 2003г. – заповедна книга, протоколи и др./, които е следвало да бъдат съставени от строителя за надлежно установяване на извършените от него СМР и не са били изготвени.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулира следните въпроси, по които твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1. „Следва ли да се кредитира заключение на ВЛ тогава, когато същото не притежава специални знания и умения в областта, която е обект на изследване в конкретния казус? При наличие на противоречие в становището на ВЛ при участието му в единична и разширена експертиза, следва ли да се кредитират заключенията? /реш.№.324/10 от 13.07.13 по г.д.№.378/09, І ГО на ВКС, реш.№.57/8.05.14 по г.д.№.7493/13, ІІ ГО на ВКС/; 2. „По процесуалния въпрос относно преценката на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност с останалия доказателствен материал и доводите и възраженията на страните” /реш.№.188/15.09.14 по г.д.№.5563/13, ІV ГО на ВКС/; 3. „По процесуалноправния въпрос касаещ за сдържанието на мотивите на въззивното решение” /реш. №.60/5.03.13 по г.д.№.546/12, ІV ГО на ВКС, реш. №.210/15.08.14 по г.д.№.6605/13, ІV ГО на ВКС/; 4. „По материалноправния въпрос засягащ установяването в процеса на настъпване на реално увреждане у кредитора вследствие на неизпълнението и обвързаната с това възможност за разваляне на договора /реш.№.1268/11, ІІ ТО на ВКС/. Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 извежда въпросите: 1. „Следва ли при преценката за това, дали определеният от кредитора подходящ срок, съдът да извърши изследване в процеса за действителната възможност за изпълнение на договорните задължения в сочения отрязък от времето? Следва ли съдът да даде дан в мотивите си на обстоятелството дали е физически възможно да последва изпълнение в определения от кредитора срок?”; 2. „Нужно ли е в процеса да се изследва въпросът за това, дали отправилият предизвестието по реда на чл.87 ал.1 ГПК възложител по договора за изработка е изправна страна по договорните отношения? Влече ли неизправността в този смисъл на невъзможност за прекратяване на договора?”. 3.”Следва ли значителността на изпълнението на договора за изработка да бъде преценяван, с оглед на действително извършените работи в техните обемни характеристики или преценката да се реализира само по отношение равностойностен в пари критерий?”.
Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Като изхожда от тези принципни постановки, настоящият състав намира следното:
Първият въпрос е неотносим. В. съд не го е обсъждал и не е излагал мотиви в тази връзка. Той не е приемал, че вещо лице не притежава специални знания и умения в областта, която е обект на изследване в конкретния казус. Напротив, изрично е посочил, че по делото е изслушана тройна експертиза, която възприема като компетентно изготвена. При тези обстоятелства, доколкото въпросът съдържа условие, което не е налице, той не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същевременно, дори да се приеме, че е налице правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, цитираната практика е неотносима. Тя касае преценката на експертни заключения при наличие на противоречиви становища на вещите лица, изготвили тричленна експертиза, респективно разнопосочни заключения на вещи лица /при приети едно единично заключение и две тройни/. Разглежданата хипотеза не е такава. В. съд е изградил изводите си на база заключение на тройна експертиза, членовете на която са били единодушни в изводите си по поставените задачи, а самото заключение е прието след подробно изслушване на експертите в съдебно заседание и отговаряне на всички поставени от страните във връзка със заключението въпроси. Отделно от изложеното, компетентността на първоначално назначеното вещо лице, включено впоследствие и в състава на тройната експертиза, не е била оспорена /нито при назначаването му, нито при приемането на първоначалното му заключение и при поставянето на допълнителна задача на същото именно от касатора/ чак до приемане на допълнителното му заключение /когато, с оглед несъгласие със същото, вече са били изложени доводи за необоснованост, неправилност и некомпетентност – като е поискана тройна експертиза/, а крайните изводи на единичната и тройната експертиза не са разнопосочни, а близки, в това число и относно дължимите суми.
Основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице и във връзка с втория въпрос от изложението. Съгласно цитираната практика /реш.№.188815.09.14 по г.д.№.5563/13, ІV ГО на ВКС/ всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си, и носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици; при липса на такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти. В случая касаторът извежда въпроса в контекста на твърденията си за противоречие на решението с възложената в тежест на ищеца доказателствена тежест за установяване на твърденията му „касателно както предоставяне на подходящ срок за изпълнение при разваляне на договора, така и досежно събраните доказателства, които се отнасят до доказване обема на извършените СМР, в това число обема на неизпълнената работа”. На практика не се твърди /а и не е налице/ неправилно разпределение на доказателствена тежест, респективно неприлагане на последиците й, а се цели преразглеждане на въпроса правилни или не са доказателствените изводи на въззивния съд във връзка с предоставения подходящ срок от ищеца и обема на изпълнените и неизпълнените работи. К. съд не би могъл в рамките на настоящото производство да изследва тези въпроси. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. В случая съдът изследва единствено налице ли е противоречие с цитираната практика – а в случая тя е била съобразена, поради което и не е налице твъдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Аналогично е положението и с третия поставен въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число и цитираната, при постановяването на своето решение въззивният съд не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на правния спор инстанция. При постановяване на решението си той дължи изследване на възраженията и доводите на страните /доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване/ и следва да изложи съображения по всички важни и съществени положения по делото. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства и да направи свои собствени заключения – които да обоснове и подкрепи с анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение – за да стигне до свое собствено решение, което да отрази в мотивите на съдебния акт. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – в това число свидетелски показания и експертно заключение на тройната експертиза, и е достигнал до свои фактически и правни изводи във връзка с предмета на спора. Направените от касатора възражения /в това число че ищцата не е била изправна страна, че е налице забава на кредитора, че неизпълнените СМР са незначителни/ са били разгледани, но са намерени за неоснователни. Оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд не е основание за допускане на касация. Те могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл.293 ГПК, но само след допуснато касационно обжалване. Предвид изложеното въззивният съд е действал в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС, и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
По отношение на четвъртия поставен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК също не е налице. Той е неотносим към решаващата воля на съда, доколкото не е бил обсъждан /а и повдиган във въззивната жалба на касатора/ от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по него. Предвид изложеното същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Правният въпрос е от значение за точното приложение на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промении развието на правото. По поставените въпроси е налице задължителна практика на ВКС, в това число и решения по реда на чл.290 ГПК /Постановление №.3 от 29.03.1973г. на Пленума на ВС по г.д.№.2/1973, ТР №.142-6/11.11.1954, ОСГК на ВС, реш.№.472/13.09.10г. по г.д.№.736/09г., ІІІ ГО на ВКС, реш. № 178/12.11.2010 по т.д.№.60/2010, II ТО, ТК на ВКС, реш. №.102/3.08.2010 г. по т.д.№.897/2009, II ТО, ТК на ВКС, реш.№.37/22.03.11 по г.д. №.920/09, ІV ГО на ВКС и др./, в които изрично са разгледани предпоставките за извънсъдебно разваляне на договор по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД – в това число необходимостта направилата изявлението за разваляне страна да бъде изправна; дефинирано е кой срок е подходящ, кога започва да тече и кога настъпват последиците от безрезултатното му изтичане; посочени са критериите за преценка дали неизпълнената част е незначителна. В практиката никога не е имало спор – а и законовите разпоредби на чл.87 ЗЗД са ясни – че правото да развали двустранен договор поради неизпълнение е на изправната страна и че установяването на качеството „изправна страна” е елемент от фактическия състав на развалянето по реда на чл.87 ЗЗД – който следва да бъде установен от ищеца и изследван от съда. Едностранното разваляне на договора е изявление на изправната страна по него, отправено до неизправния съконтрахент /че счита договора за развален или че разваля договора/, което може да бъде направено и с исковата молба. Изявлението трябва да съдържа подходящ срок за изпълнение /независимо от това дали падежът вече е настъпил, или настъпва по силата на изявлението/, като ако посоченият срок е подходящ – ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането му, а ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен – ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. Затова с исковата молба може да бъде развален всеки двустранен договор, независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен. Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. От друга страна преценката – за това дали частичното неизпълнение е незначително в сравнение с интересите на кредитора, следва да се извърши не с оглед субективното отношение на последния към интереса му и към неизпълнената част от задължението на длъжника, а от обективните дадености. Такава преценка – при съобразяване на цитираната по-горе практика, е направил и въззивният съд – който е изследвал въпроса дали ищецът е изправна страна и е изложил мотиви защо приема, че е такава, вкл. защо липсва забава на кредитора /възраженията във връзка с предоставения срок за изпълнение са били в насока, че не е могъл да бъде ползван – а не, че не е бил подходящ (такива твърдения се релевират за първи път в касационната жалба) – още повече, че, както беше посочено по-горе, изявлението за разваляне винаги поставя начало на срок – като подходящ е този, който е необходим според обстоятелствата, а не определения от страната, и по делото няма спор, че в случая не е последвало изпълнение/. От друга страна е изследван и въпроса за твърдяната незначителност на изпълнението на база стойността на извършените СМР – която съставлява обективна даденост и параметър, който е сравним с и кореспондира на договорената и платена цена, поради което и позволява извършване на съответната преценка по чл.87 ал.4 ЗЗД.
Предвид всичко изложено по-горе, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 500лв. адвокатско възнаграждение
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.47/18.03.15 на Пловдивски апелативен съд по г.д.№.43/15.
ОСЪЖДА В. С. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].15, със съдебен адрес [населено място], [улица].38, ет.3, адв. И. Н. Н., АК П., да плати на Х. С. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].11, със съдебен адрес [населено място], [улица].4, адв. Н. П., на основание чл.78 ал.1 ГПК 500лв. /петстотин лева/ разноски.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: