ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 260
София, 01.03.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 627 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.П. като процесуален представител на С. С. Б. от [населено място], [община], срещу въззивното решение на ВБургаския окръжен съд /БОС/ от 02.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1155/2010г.
Ответникът по касационната жалба А. С. А. от [населено място] не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БОС е отменил решението на РС Несебър от 20.V.2010г. по гр.д. № 840/20090г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от С. Ст.Б. иск за изменение на постановените с решение № 227/28.VІІ.2005г. по гр.д. № 332/2005г. на Н. мерки относно ползването на семейното жилище, представляващо мезонет на шести жилищен и седми тавански етажи от сградата, находяща се в [населено място], [улица], и за предоставяне ползването му само на ищцата.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че не е налице изменение на обстоятелствата, при които в брачния процес по посоченото дело са определени мерките относно ползването на семейното жилище – на жената – първо ниво на мезонета със застроена площ 141 кв.м, състоящо се от две спални, към едната от които има подстъп за баня, WC, общо помещение – дневна, трапезария, кухненски бокс и коридор, на мъжа – второ ниво с площ 85 кв.м, състоящо се от складово помещение с мивка, стая с работен кът и коридор, за общо ползване – баня и WC /самостоятелна/ на първо ниво, с подстъп откъм коридора. Тогава е било взето предвид, че едното дете на страните е било малолетно, а другото непълнолетно, при което те са се нуждаели от по-голяма жилищна площ. Към настоящия момент дъщерята на страните е пълнолетна, при което законът не съдържа изискване нуждите й да се вземат предвид при определяне режима на ползване. Това би могло да се третира като промяна на обстоятелствата, но в обратна посока. С оглед на това не може да се направи извод, че за майката и сина следва да се постанови да ползват цялото жилище, на площ 226 кв.м. Като неоснователни са оценени твърденията за настъпила промяна в отношенията между бившите съпрузи. Промяна е налице в отношенията между бащата и навършилата пълнолетие дъщеря, но това не е от значение за режима за ползване на семейното жилище. Показанията на дъщерята сочат, че тя и майката недоволстват, което донякъде става причина за възникване на конфликтни ситуации между страните, от начина, по който бащата желае да упражнява режима на лични отношения със сина, а не, че този начин е вреден, опасен и деморализиращ за детето. Като неотносими към спора са оценени данните за конфликт между ответника и трети лица, както и твърденията на ищцата за случай, в който ответникът отвел сина им, без да я уведоми. С оглед представеното влязло в сила решение по ЗЗДН, с което е прието, че спрямо ищцата са осъществени действия, които може да се квалифицират като насилие, е прието, че от представените доказателства не може да се направи извод, че се касае за постоянно агресивно отношение на ответника към ищцата. Промяната относно ползването на семейното жилище предпоставя установяването на трайна тенденция на промяна в отношенията между страните.
В изложението на С. Ст.Б. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че основният съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, бил този, свързан с предоставяне ползването на семейното жилище на единия от двамата съпрузи, без да са обсъдени всички факти от значение за спора съобразно ППВС № 12/1971г., особено тези, свързани с жилищната нужда, търпимостта в отношенията между страните. Вторият въпрос, имащ пряко значение за предоставяне ползването на семейното жилище, бил този, свързан с правата на пълнолетните деца да обитават семейното жилище, изводът по който бил в пълно противоречие с ППВС № 12/1971г., приложимо и при действащия СК. При неприложимост на посоченото ППВС касационно обжалване следвало да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касаторката процесуалноправен въпрос е бланкетен. В него не се съдържа конкретно посочване на фактите, които въззивният съд не е обсъдил и взел предвид при постановяване на атакуваното решение, което е пречка за преценка дали евентуалното произнасяне по този начин на съда е от съществено значение за изхода на спора по делото и, респективно, дали то е в противоречие със сочената от касаторката задължителна за съдилищата практика.
Вторият поставен от касаторката материалноправен въпрос – за правата на пълнолетните деца да обитават семейното жилище – е неотносим към спора. Това е така, тъй като по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Изводът на съда в тази насока е, че законът вече не съдържа изискване нуждите на навършилите пълнолетие деца да се вземат предвид при определяне режима на ползване на семейното жилище, което е в съответствие с разпоредбата на чл.56 ал.5 от действащия СК. Произнасянето по този въпрос, обаче, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице при това положение основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. А както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на касаторката не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав, № V – 157 от 02.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1155/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: