О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
София, 01.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 678 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Министерството на отбраната чрез главния юрисконсулт на Поделение ***** В. Р. С., против въззивното решение № 124 от 14 февруари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1351 по описа на окръжния съд в Варна за 2010 г. в частите му, с които е отменено решение № 2829 от 28 август 2007 г., постановено по гр.д. № 4981 по описа на районния съд в гр. Варна за 2006 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на П. Р. Д. от [населено място] 2749,54 лева обезщетение за неплатен извънреден труд за периода 1 август 2003 г. – 17 юни 2006 г., ведно със законната лихва от 17 юни 2006 г. и сумата от 1508,35 лева обезщетение за забава за периода 17 юни 2003 г. – 30 юни 2006 г., и в частта, с която решението на първата инстанция е оставено в сила за осъждането на касатора да заплати на П. Д. 2499,82 лева неплатен извънреден труд за периода 1 август 2003 г. – 17 юни 2006 г., ведно със законната лихва от 17 юни 2006 г., 440,69 лева обезщетение за забава за периода 17 юли 2003 г. – 30 юни 2006 г. и касаторът е осъден да заплати на Д. разноски по делото, както и държавна такса.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е постановено при съществено нарушаване на основни принципи и норми на гражданския процес и това ще доведе до нарушение на материалния закон, което прави недопустимо “оставането му като съдебен акт”; към решението липсват мотиви и правни съображения по прилагането на закона; решението е преразказ, който не съдържа информация за приобщаване на доказателствените материали; не са изложени мотиви за действащите процесуални и нормативни разпоредби съгласно основния материален специален Закон за отбраната и въоръжените сили; посочените груби нарушения на процесуалния закон водят до ограничения на правата при разглеждане на делото и при постановяване на решението и са абсолютно основание за възобновяване на делото и за неговото касационно обжалване; съществува неразбиране и смесване на понятията служебно време и извънреден труд – ЗОВСРБ регламентира служебно време, свързано с изпълнение на преките служебни задължения, служебно време по време на дежурство, а според чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ следва, че извънредният труд също е вид служебно време; според указанията на ВКС въззивният съд е трябвало да събере нови доказателства по това дали на ищеца е заплащано допълнително възнаграждение на основание чл. 226 ЗОВСРБ за часовете над общата продължителност на служебното време и вещото лице е посочило, че по принцип допълнително възнаграждение за носене на дежурство е изплащано, но то не е за часовете над определената от закона продължителност на служебното време, което заключение е в противоречие със самата счетоводна експертиза; няма данни, които са в тежест на ищеца, относно това в кои реално дни ищецът е работил извън дежурства по функционални задължения и работил ли е изобщо извън режима на дежурства – данни относно фактически отработеното служебно време като сбор от отработено служебно време от функционални задължения и отработено служебно време от дежурства, не са представени от ищцовата страна, а изводите са само на база нормално определената продължителност на работното време и отработеното служебно време от дежурства; всеки военнослужещ може да бъде оставен законно да полага извънреден труд, ако началникът му прецени, че това е необходимо и тази преценка за целесъобразност не подлежи на съдебен контрол; заповеди за полагане на извънреден труд от ищеца не са издавани; претендира се заплащане на извънреден труд, положен при изпълнение на функционалните задължения, а се навеждат доказателства за превишаване на служебното време при дежурства; ищецът черпи основания за исковата си претенция единствено от министерска заповед, която е поднормативен акт на ЗОВСРБ и ПКВС, в които не се предвижда изплащане на обезщетение за неизползваните почивни дни вследствие на положено дежурство. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че допускането на касационното разглеждане на спора би довело до еднаквото тълкуване от съдилищата на ЗОВСРБ (отм.) – чл. 203, ал. 3 и чл. 204, при положение, че по голям брой дела се засяга широк обществен интерес, касаещ регулиране на заплащане на възнагражденията на кадровите военнослужещи за носене на дежурства; по дела със сходен предмет ВКС приема, че исковете са неоснователни и в недоказан размер, тъй като ищците в хода на съдебните заседания не навеждат никакви доказателства за фактически отработеното служебно време, което да превишава нормативно определеното такова, докато по друго дело ВКС постановява, че когато кадровите военнослужещи са отдавани в режим на дежурство, на тях им се полага възнаграждение за извънреден труд, без да се вземе предвид фактът, че реално ищецът е доказал по безспорен начин само твърдението си, че е давал дежурства, но не е доказал, че през другото време е бил на работа, с което фактически отработеното служебно време е превишило нормативно определеното служебно време, което е извънреден труд по смисъла на закона и правилника; следователно е налице въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата, което съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е основание за допускане на касационното обжалване; противоречиво се решава и се прилага в решенията на ВКС основанието за заплащане на допълнително възнаграждение на основание чл. 226, вр. чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.) – веднъж се приема, че това допълнително възнаграждение съобразно приложените доказателства вече е платено и не би трябвало повторно да се плаща, а в други решения се приема, че това е основанието за заплащане на извънреден труд, като дискредитира приложените доказателства по делото, че то вече е изплатено и тъй като е налице неточно прилагане на закона, е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Представят се две определения на ВКС в процедура по чл. 288 ГПК и решение на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответникът П. Р. Д. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че според чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.) е предвидено правото на кадровия военнослужещ да получи възнаграждение за положения извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет; от разпоредбите на Заповед № ОХ-313 от 8 май 2001 г. следва, че след като към момента на прекратяване на договора за кадрова военна служба фактически отработените часове в резултат на носенето на дежурства надвишаващи нормативно определената месечна продължителност на служебното време не са компенсирани с почивка, то същите следва да бъдат приравнени и заплатени като извънреден труд; от събраните по делото данни и от експертизата е видно, че за периода на съществуване на правоотношението между страните ищецът е полагал дежурства по график, чиято продължителност превишава както дневната, така и месечната продължителност на служебното време, а не са представени доказателства, че е осъществено компенсиране на отработените извънредни часове с почивки или тяхното заплащане като извънреден труд; вземането е погасено по давност за периода до 17 юни 2003 г. и е основателно за сумата от общо 5349,36 лева обезщетение за положен извънреден труд за периода 17 юли 2003 г. – 17 юли 2006 г., както и за сумата от общо 1949,04 лева обезщетение за забава.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане. Касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, без да сочи съдебна практика по смисъла на т. 2, но за сметка на това представя задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, без да сочи основанието по т. 1 на цитирания текст.
В пространната си жалба и изложението към нея касаторът не е успял да формулира общото основание за допускане на касационното обжалване – не е заявен правен въпрос съобразно критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
На първо място се твърди, че допускането на касационното разглеждане би довело до еднаквото тълкуване от съдилищата на чл. 203, ал. 4 и чл. 204 ЗОВСРБ (отм.). От една страна не е ясно по кой точно проблем се иска съответното тълкуване, а и по приложението на правилата на ЗОВСРБ (отм.) е налице достатъчна по обем задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, поради което по съответните проблеми практиката е уеднаквена. Макар да е вярно, че при делата по ЗОВСРБ (отм.) се засягат аспекти от широк обществен интерес, това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, нито пък е самостоятелно въздигнато като такова от закона, за допускане на касационното обжалване на спора. Заявяването, че в голяма част от решенията си въззивната инстанция не “акредитира” като доказателство изплатеното допълнително възнаграждение по ведомост за полагане на дежурство на кадровите военнослужещи на основание чл. 203, ал. 4 ЗОВСРБ (отм.), а приема, че когато е в режим на дежурство кадровият военнослужещ надвишава нормативно определената продължителност на служебното си време и за това му се дължи и възнаграждение за положен извънреден труд, което тълкуване на правната норма само по себе си е абсурдно, не поставя правен въпрос, а само изразява мнението на касатора за разумността на съответното заключение. На следващо място, теоретичните разработки на уважавани юристи не могат да заместят задължението на касатора да постави съответния правен въпрос, обусловил изхода на спора.
Касаторът още твърди, че по дела със сходен предмет, заведени срещу касатора от бивши кадрови военнослужещи ВКС приел, че исковете са неоснователни и недоказани по размер, защото ищците не навели доказателства за фактически отработеното служебно време, което да превишава нормативно определеното такова, докато при други решения, както например в решение № 454 по гр.д. № 342 за 2009 г. на ІІІ ГО ВКС приел друго. При това свое твърдение касаторът не държи сметка за различната правна природа на цитираните от него съдебни актове. Така първите два акта – определение № 723 по гр.д. № 4600 за 2008 г. на І ГО и определение № 196 по гр.д. № 4134 за 2009 г. на ІV ГО, са определения, постановени в процедурата по чл. 288 ГПК. Постановените определения по чл. 288 ГПК, с които не се допуска касационното обжалване на въззивни решения, каквито са представените от касатора, не формират съдебна практика, тъй като с тях не се разрешава правен спор, поради което не може да се приеме, че установяват противоречиво разрешаване по идентични правни въпроси. От друга страна, другият цитиран съдебен акт е такъв по уеднаквяване на съдебната практика и всяко отклонение от уеднаквената чрез такова решение съдебна практика, се счита за основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а преодоляването на създадена противоречива практика от самия ВКС по чл. 290 и сл. ГПК, става по реда на чл. 292 ГПК. Ето защо, дори и да беше заявен правен въпрос, обусловил изхода на спора, то представената съдебна практика не би обосновала нито основанието по т. 1, нито по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че противоречиво се решава и се прилага в решенията на ВКС основанието за заплащане на допълнителното възнаграждение на основание чл. 226, вр. чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.), не се подкрепя от каквито и било съдебни актове, поради което и тук не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
Всъщност правните изводи на въззивния съд са два – когато към момента на прекратяване на договора за кадрова военна служба фактически отработените часове в резултат на носенето на дежурства, надвишаващи нормативно определената месечна продължителност на служебното време, не са компенсирани с почивки, то същите следва да бъдат приравнени и заплатени като извънреден труд, съобразно разпореденото в Заповед № ОХ-313 от 8 май 2001 г., както и че претенцията на ищеца се установява от събраните данни и от съдебната експертиза. Следователно относими въпроси по спора биха били за тълкуване на разпоредбите на ЗОВСРБ (отм.) и приложимостта на съответната министерска заповед, както и при дежурства по график без наличие на компенсации с почивки, как следва да се установи превишена месечна продължителност на служебното време и обусловеното от това заплащане на извънреден труд. Вместо това касаторът е концентрирал усилията си да обясни своето разбиране за разликите във видовете служебно време, извънредния труд и необходимостта да се издадат заповеди за полагане на извънреден труд от кадровите военнослужещи. След като не е поставен правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд, то липсва основание да се допусне касационното обжалване на атакуваното съдебно решение, както задължава т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 124 от 14 февруари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1351 по описа на окръжния съд в Варна за 2010 г. в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: