О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
гр. С. 06.06.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
П.: Ценка Георгиева
Членове: Илияна Папазова
Майя Русева
като изслуша докладваното от съдия Ц. Г. ч. гр. д. № 1765/2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адвокат М. И. Б.-П. от АК-П. като пълномощник на Й. В. А., Д. В. А., Д. Й. К., Т. Й. А., Д. Т. Ф., Е. Т. М. и Г. Т. Ф., против определение № 642 от 22.03.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 503/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, девети състав.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно правилото на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
ВКС допуска касационно обжалване на тези определения когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното определение ВКС взе предвид следното.
С обжалваното определение Пловдивският окръжен съд е потвърдил определение № 1334/12.02.2016 г., постановено по гр.д. № 62/2015 г. на Пловдивския районен съд, ХІV гр.с., с което е върната исковата молба на Й. В. А., Д. В. А., Д. Й. К., Т. Й. А., Д. Т. Ф., Е. Т. М. и Г. Т. Ф., с която е предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, и е прекратено производството по делото.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес. Приел е, че фактическите твърдения както в първоначалната искова молба, така и в последващите уточнения, сочат на заявени от ответниците права за възстановяване право на собственост върху земеделски земи през 1991г., по които административният орган е постановил отказ за признаване на тези права. Не се твърди чрез обжалване да е поддържана висящност на административните производства. По заявените през 2001г. права за възстановяване на процесните имоти, бивша собственост на общия наследодател Ф. Ш., постановеното от административния орган решение е било прогласено за нищожно с влязлото в сила на 04.09.2009г. съдебно решение по гр.д. № 74/2008 г. на ПРС, ХІV състав. При така изложената фактическа обстановка, изискванията на ТР № 1 по гр.д. № 11/1997г. на ОСГК на ВКС не са налице, тъй като не са налице висящи административни производства или допустими бъдещи такива по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ. В полза на ищците не може да се направи извод и за инициирани пред съд производства за признаване на претендираните върху процесните имоти права по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, включително в продължения по пар. 22 ПЗР ЗСПЗЗ преклузивен срок през 2007г.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване частните касатори сочат, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по следните въпроси:
1) По чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 – за правния интерес да се води установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Относно предпоставката по т. 1 частните касатори твърдят наличие на противоречие на обжалваното определение с т. ІІ от ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС, а по т. 2 – с решение № 778 от 20.07.1999 г. по гр.д. № 550/97 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 361 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 389/2010 г. на ВКС, решение № 790 от 20.07.2011 г. по гр.д. № 1114/2009 г. на ВКС и решение № 59 от 01.04.2015 г. по гр.д. № 6239/2014 г. на ВКС, І г.о.
2) По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – какво е доказателственото значение на висящо административно производство по чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ и дали съдът следва да събере всички доказателства, преди да прецени наличието на правен интерес. Частните касатори сочат, че съдебният акт трябва да обсъжда всички доказателства по делото – в този смисъл е цитирано решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Първият от поставените въпрос е свързан с решаващите мотиви на съда, поради което съставлява годно общо основание за допустимост. По него обаче не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице посоченото специално основание, а именно – наличие на противоречива практика.
По въпроса за правния интерес да се предяви установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице задължителна съдебна практика. С Тълкувателно решение № 4/14.03.2016г. по т.д. № 4/14г. ОСГК на ВКС, т. 3А е прието, че е недопустим установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. Прието е, че правен интерес е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В случай че ищецът по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е подал заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22 от ПЗР на З., публ. в ДВ, бр. 13 от 2007 г. /до 12.05.2007 г./, правото му да иска от поземлената комисия /общинска служба по земеделие/ издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено. Тава е така, тъй като дори и искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Поради това в тази хипотеза ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с оглед на което този иск би бил недопустим.
В. определение е постановено в съответствие с цитираната съдебна практика. Към изложените от съда мотиви следва да се добави и това, че липсват доказателства за подадено заявление от някой от ищците, а наличието на правен интерес при образувано административно производство по заявление на друго лице е отречено с посоченото ТР като е приета за неправилна съдебната практика която приемаше, че „допустимостта на иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е обусловена от това дали ищецът е подал заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, а от това дали за спорната земеделска земя е било образувано административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ, макар и по заявление на друго лице”. От данните по делото /решение № Т.-8/1.06.2001г. ПК –П.; писмо изх. № 16-00-4567/15.11.2015г. на МЗХ-Областна дирекция „Земеделие”–П./ се установява, че преписка № Т./04.01.2001г. за възстановяване на правото на собственост на наследниците на Ф. Я. Ш., е образувана по заявление на ответника К. Д. К..
По втория въпрос също не следва да бъде допускано касационно обжалване, тъй като е налице практика на ВКС. Например в решение № 101 от 26.07.2013 г. по гр.д. № 391/2012 г. на ВКС, І г.о. се съдържа отговор на поставения въпрос – преценката за допустимостта на иска следва да се извърши въз основа на твърденията на страните и данните по делото.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 642 от 22.03.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 503/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: