3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 811
гр. София, 13.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1976/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Б. А. – Г. срещу решение № 17272 от 08.10.2014 г. по гр. дело № 3290/2014 г. на Софийски градски съд, ГК, ІV – в въззивен състав.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решението от 03.07.2013 г. по гр. дело № 3309/2013 г. на Софийски районен съд, 69 състав, с което са отхвърлени исковете, предявени от М. Б. А. – Г. против [фирма], [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1- 3 КТ, имуществената претенция в размер на сумата 24 000 лв. и са присъдени разноски в полза на ответника в размер на сумата 930 лв. В. съд е приел, че спорът по спазването на предварителната закрила в хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ във връзка с приложеното от работодателя основание за уволнение – чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ е разрешен правилно от първоинстанционния съд, като е споделил неговите изводи, че към момента на връчване на заповедта за уволнение – 02.11.2012 г. ищцата не е ползвала разрешения й със заповед след подадена молба от 02.11.2012 г. платен годишен отпуск, който е бил разрешен от 05.11.2012 г. Освен това въззивният съд е приел, че доколкото предварителната закрила се осъществява към момента на връчване на акта за уволнение, без правно значение е и, че към момента на прекратяване на трудовия договор на ищцата е бил разрешен друг отпуск. В мотивите на въззивното решение е изложено още, че с исковата молба е оспорена законността на уволнението с доводи за нарушаване на процедурата по предварителната закрила, като доводите по същество на уволнителното основание не са изложени в исковата молба, а са въведени след едноседмичния срок, в който страните трябва да вземат становище по доклада по делото и като невъведени по предвидения процесуален ред са обусловили отхвърляне на доказателствените искания на жалбоподателката, както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство. В. съд е приел, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е налице промяна в щата.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е изложил следното: „ При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е решил процесуалноправния въпрос относно събиране на доказателства и допускането на такива по искане на страните в противоречие с практиката на Върховния Касационен съд”. Изложени са и следните въпроси, определени от страната като материалноправни, които според същата са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото: „Относно връчването на Заповед за прекратяване на трудово правоотношение в неработно време, връчването на Заповед за прекратяване на трудово правоотношение при отказ и невъзприемането й от страна на получателя, закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ при вече разрешен отпуск и уволнение при липса на реално съкращаване на щата”.
С въпроса, квалифициран от страната, като процесуалноправен не е въведено общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Отразено е, че процесуалноправния въпрос е относно събиране на доказателства и допускане на такива по искане на страните, но не е не е формулиран правен въпрос чрез отразяване на конкретните правни разрешения, които въззивният съд е формирал по съответните процесуални действия. Не са съпоставени разрешения на въззивния съд по тези процесуални действия с приетите разрешения в съдебната практика, на която страната се позовава – ТР № 1/2013 г. на О., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и не са обосновани допуснатите от съда отклонения от изводите в посочените тълкувателни решения. Не е посочено, в какво се състои лишаването на ищцата от възможността да изложи становище във връзка с доклада по делото, както и да предприеме съответните процесуални действия. По този начин жалбоподателката не е въвела мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол. Не е налице и отклонение на въззивния съд от разрешенията в задължителната съдебна практика относно събиране на доказателства предвид съобразяване на срока, в който страните имат правото да въведат процесуално своите искания и възражения. Трябва да се има предвид, че цитирането на части от мотивите на ТР № 1/2013 г. на О. на ВКС, т. 1 не съставлява въвеждане на мотивирано изложение по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК, както поради липсата на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и поради липсата на обосноваване на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че жалбоподателката не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, т. 1 и т. 2.
По следващата част от приложението, квалифицирана от жалбоподателката като „материалноправен въпрос” не е въведено, както общо основание по чл.280, ал. 1 ГПК поради неотразяване на разрешенията с които въззивния съд се е произнесъл по изброените обстоятелства, така и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В представеното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва мотивирано изложение относно наличието на съдебна практика, която според касатора е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството. Освен това в приложението не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в хипотезата на липса на съдебна практика, чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на съществуваща според касатора непълнота, неяснота или противоречивост в обективираната в тях правна уредба, за да се създаде съдебна практика по приложението й /в този смисъл са разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О. на ВКС/.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17272 от 08.10.2014 г. по гр. дело № 3290/2014 г. на Софийски градски съд, ГК, ІV – в въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: