О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 853
гр. София, 29.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1950/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на З. К. С. срещу решение № 409 от 17.01.2014 г. по гр. дело № 9982/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Г въззивен състав.
Ответникът по касационната жалба Районен съд – Казанлък не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение, състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение от 29.04.2013 г. по гр. дело № 46329/2011 г. на Софийски районен съд /СРС/, 36 състав, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск от З. С. срещу Районен съд – [населено място] с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 25000 лв., , обезщетение за неимуществени вреди, подробно описани в диспозитива на първоинстанционното решение и е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата 200 лв., разноски по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът е неоснователен. Изводът за неоснователност на претенцията е обоснован от СГС с липсата на една от предпоставките по чл. 45 ЗЗД, а именно противоправно деяние от страна на физически лица, изпълняващи служебните си задължения в структурата на РС – Казанлък, като съдии и с изведения в тази връзка извод за това, че при липсата на посочената предпоставка не може да възникне предвидената в чл. 49 ЗЗД гаранционна отговорност за възложителя на работата. В. съд е изложил в мотивите на решението, че в конкретния случай повдигнатото на ищеца обвинение е приключило с влязла в сила осъдителна присъда, задължителна за гражданския съд на основание чл. 300 ГПК относно това дали е извършено деяние, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е приел, че установеното с присъдата извършване на деянието от ищеца обосновава и законността на действията на съдиите от РС – Казанлък по образуване и разглеждане на наказателните производства по повдигнатите обвинения, което изключва самите действия по ръководенето на съдебните заседания и събирането на доказателства в хода на процеса да представляват деликт. СГС е разгледал и доводите на ищеца за това, че първоинстанционният съд не се е съобразил с практиката на Европейския съд по правата на човека и с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека относно наказателното производство, като е посочил, че в тази част жалбата има бланкетен характер, доколкото не е посочено с кои конкретни стандарти, въведени с Европейската конвенция относно функционирането на системата на наказателното правораздаване, съдът не се е съобразил. СГС е разгледал и доводите на жалбоподателя, че СРС не се произнесъл по възраженията на ищеца за нищожност на присъдата, като е изложил, че преценката относно действителността, допустимостта и правилността на постановени в наказателното производство присъди и решения е извън правораздавателната компетентност на гражданския съд.
К. е представил приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е изложил доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, с които е развил съображения за неправилност на решението на СГС поради приетото от съда относно неоснователност на иска, като е отразил виждането си, че предпоставките за реализиране на отговорността за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на правозащитните органи били изчерпателно изброени от законодателя , но не били взети предвид от въззивния съд. Отразено е становище на касатора, че СГС е нарушил материалния закон, не бил изпълнил изискването за пълно изясняване на делото, имала противоречие между мотиви и диспозитив.
К. не е поставил конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е изложил твърдението си, че СГС се е произнесъл по „съществен материално правен въпрос, който е решен в противоречие с практика на ВКС”, но не е формулирал нито един такъв въпрос. По този начин касаторът не се е съобразил с разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, т. 1, съгласно които касационният съд не е длъжен и не може да изведе правния въпрос от значение за изхода на делото от обстоятелствата, изложени в касационната жалба. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС, т.1 невъвеждането на общо основание /правен въпрос/ по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания за това. В случая касаторът не е посочил такива общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е представил и практика на съда по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.2 ГПК. Не са развити и доводи по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Изложените от касатора доводи по чл. 281, т. 3 ГПК не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като разглеждането им в производството по чл.288 ГПК е недопустимо предвид тяхната относимост към производството по чл. 290 ГПК.
Предвид изложените съображения следва да се приеме, че с така мотивираното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 409 от 17.01.2014 г. по гр. дело № 9982/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Г въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: