О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
Гр.С. 06.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети март през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1165 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура П. и В. Й. П. срещу решение №.230/9.12.15 на Апелативен съд П., постановено по г.д.№.541/15г. – с което, след частична отмяна на реш.№.286/23.06.15 по г.д.№.130/15 на Окръжен съд Хасково, на В. П. са присъдени 7000лв. обезщетение на основание чл.2 ал.1 т.1 З., ведно със съответни лихви и разноски.
В. П. оспорва жалбата; претендира разноски.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.1 З. за основателен за сумата 7000лв. /при претендирани 10000лв./ обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди на основание чл.2 ал.1 т.1 З. – за задържане на ищеца под стража през периода 6.02.14-3.04.14 – доколкото то е било извършено по искане на Прокуратурата, а мярката е била впоследствие отменена от Апелативен съд П.. В. инстанция е посочила, че: до отмяна на задържането, извършено въз основа на европейска заповед за арест, се е стигнало предвид постановен от апелативен съд отказ за изпълнението й в производство по чл.48 вр. с чл.44 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест /З./ – обоснован с липса на доказателства относно обстоятелствата, визирани в чл.37 ал.1 т.1 З. и чл.8 т.1 б.А от Р. решение на съвета от 13.06.02г. – въз основа на които да може да се направи категоричен извод, че лицето, чието предаване се иска, е идентично с изправеното пред съдебния състав лице; че в съдебното заседание на 6.02.14г. В.П. в присъствие на представител на Прокуратурата е заявил, че не е напускал България на посочената в заповедта за европейски арест дата на престъплението и е поискал събиране на доказателства в тази насока – но от Прокуратурата не са били предприети действия за проверка на данните в Е. относно самоличността на исканото лице – каквото задължение тя има съобразно чл.37 ал.1 т.1 З. и каквато проверка впоследствие е била извършена от съда. Обстоятелството, че мярката „задържане под стража” е наложена в съответствие с нормите на чл.43 ал.2 и ал.3 З. и чл.44 ал.7 изр.2 З. с оглед издадена от компетентните гръцки власти европейска заповед за арест, не освобождава Прокуратурата от задължението да преценява конкретно обстоятелствата по случая при заявени възражения относно спазването на нормата на чл.37 ал.1 т.1 пр.1 З. и да взема надлежни мерки за защита на интересите на исканото от чужда държава лице. Във връзка с размера на дължимото обезщетение съдът е приел, че задържането /1м. и 28 дни/ е причинило на ищеца отрицателни стресови преживявания, притеснения и напрежения, вкл. с оглед обвинението в тежко престъпление предвид посоченото в европейската заповед за арест, обстоятелството, че не е осъждан, няма криминални регистрации и в хода на цялото производство е твърдял, че няма основание за задържането му, прекъсването на обичайните за него начин на живот, трудови ангажименти и семейни грижи, престоя му в арестни помещения, формирането на негативна нагласа у хората в селото му, загубата на работата, която имал, двукратното му задържане по повод посещения в КАТ поради ненавременно сваляне от отчет на информацията за издирването му във връзка с европейската заповед за арест, промяната в психиката, нервната му система, здравословното му състояние и физиката му. Предвид изложеното, и като е отчел, че макар периода на задържане да е сравнително кратък, мярката е довело до накърняване на всички сфери на личния живот /лична свобода, семеен живот, професионална и социална реализация/, съдът е намерил, че обезщетение в размер на 7000лв. би репарирало претърпените вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. С. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по правните въпроси легитимирана ли е Прокуратурата на РБ да отговаря по предявени по чл.2 ал.1 т.1 З. искове за претърпени вреди от незаконно задържане, когато действията й са били в изпълнение на задълженията й по З. във връзка с издаден акт на чужда държава; за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта; за съдържанието на понятието „справедливост” и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 З. /т.2 ППВС 4/23.12.68г., т.3 и т.11 ТР 3/22.04.05 по т.д.№.3/04 ОСГК на ВКС, реш.№.449/17.06.09 по г.д.№.3696/07, ІV ГО на ВКС /по реда на ГПК отм./, реш.№.673/15.11.10 по г.д.№1916/09, реш.№.62/ 27.02.12 по г.д.№.1065/11, ІІІ ГО на ВКС/.
К. В. П. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите следва ли съдът при прилагане на разпоредбата на чл.4 З. вр. с чл.52 ЗЗД да съобрази при постановяване на акта си всички наведени в исковата молба от страна на ищеца обстоятелства и главно тези, които са свързани с характера и тежестта на повдигнатото му обвинение, в това число предвижданото наказание за него, периода на задържането под стража, реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, психическото и физическото му състояние, отразяващи се на правната му сфера, радикалната промяна в живота на ищеца вследствие този процес, както и следва ли обезщетението, когато задържането под стража е въз основа на европейска заповед за арест, да бъде определено съобразно практиката на ЕС по правата на човека по чл.3 и чл.5 Е., по дела, които са известни на съда и прокуратурата на РБ, публикувани на официален език, приложим в ЕС. Сочи практика.
Настоящият състав намира, че твърдените основания за касация не са налице.
По касационната жалба на Апелативна прокуратура П.:
По въпроса за пасивната легитимация на Прокуратурата в хипотеза, когато задържането е било основано на европейска заповед за арест, основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. В ТР 5/15 от 15.06.15 на ОСГК на ВКС подробно е изследван въпроса за органите, които са пасивно легитимирани да представляват държавата в хипотезите на чл.2 З.. Прието е, че освен в случаите по ал.1 т.4 и т.5 – в които пасивно легитимиран да отговаря е съдът, в останалите такива, в това число по чл.2 ал.1 т.1 З., пасивно легитимирана да представлява държавата е Прокуратурата на РБ. Това е така, доколкото липсва причинна връзка между актовете на съда /вкл. който и по реда на инстанционния контрол е отменил съответното задържане/ и настъпилите вреди, респективно такава има само с действията на Прокуратурата на РБ /защото без тях не би се стигнало до съответното задържане/ – а и в крайна сметка чл.2 З. определя като длъжник по материалното правоотношение Държавата, а Прокуратурата я представлява като процесуален субституент. В. съд е съобразил горецитираната задължителна практика и решението му не й противоречи.
Във връзка с поставения процесуален въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства не е налице процедиране в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно същата обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил неголямата продължителност на задържането /1месец и 28 дни/, неудобствата, които неминуемо е бил длъжен да търпи ищеца във връзка с ограничаването на правото му на свобода и условията в ареста, тежестта на престъплението, за което се иска задържане с европейска заповед за арест, липсата на осъждане или криминална регистрация на В.П., интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което задържането е имало върху психиката и личността му, в това число в личен, професионален и социален план – вкл. злепоставянето му пред познати, загубата на работата му и др. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие с нея.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. реш.№.532/24.06.2010 по г.д.№.1650/2009, III ГО, реш.№.377/22.06.2010г. по г.д.№.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д.№ 951/2010, III ГО, реш.№.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.2010г. по г.д.№.1916/2009, IV ГО, реш. №.111/ 17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължител ната и вече уеднаквена практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът С. не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
По касационната жалба на касатора В. П.:
Във връзка с изведения от касатора ищец въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. В практиката, в това число задължителната практика на ВКС, никога не е имало спор, че при постановяване на решение – в това число във връзка с прилагането на чл.4 вр. с чл.52 ЗЗД, съдът следва да вземе предвид всички наведени в исковата молба обстоятелства, вкл. тежестта на обвинението и предвижданото наказание, периода на задържане, интензитета и продължителността на търпените вреди, психическото и физическото състояние и отражението на съответните вреди върху пострадалия. Това важи за всякакъв вид увреждане, в това число от задържане, независимо от това каква хипотеза на чл.2 З. е налице. Във всеки случай присъжданото обезщетение се определя от конкретно сезирания съд след преценка на събраните доказателства и по негово вътрешно убеждение – с оглед конкретните обстоятелства и конкретните претърпени вреди. В. съд е процедирал в съответствие с, а не в отклонение от тази практика. Той подробно е описал търпените от ищеца вреди, относимите и наведените в исковата молба обстоятелства във връзка с обезщетяването им, като, на база конкретните доказателства по делото, е формирал извод за дължимото обезщетение.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по двете жалби, респективно на касатора ищец не се дължат разноски.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.230/9.12.15 на Апелативен съд П., постановено по г.д.№.541/15г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: