4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
София, 07.03.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 93 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на С. Н. И. от [населено място] против въззивното определение на Добричкия окръжен съд № 804 от 11.12.2010 год., постановено по ч.гр.д.№ 961/ 2010 год., с което е потвърдено разпореждане на Балчишкия районен съд № 1974 от 30. 09.2010 год., по ч.гр.д.№ 199/2010 год. за отказ да се издаде заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, въз основа на запис на заповед от 03.11.2006 год. за сумата 22 800 евро срещу длъжника В. Г. от [населено място].
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с препращането от чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението на частния касатор е, че възприетото от Д. разрешение на значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право, които уточнени от настоящата инстанция, съобразно постановките в т.1 на ТР № 1/19 .02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, са за правомощията на съда в заповедното производство да дава указания на заявителя, касаещи отстраняване на констатирана в заявлението му нередовност, различна от тази по чл.425, ал.2 ГПК, за изхода, който трябва да има делото в тази хипотеза – внасяне на недопустимо указаната държавна такса, както и дали така внесената държавна такса подлежи на връщане, щом заявлението е било отхвърлено, като неоснователно, поради невнесена в срок държавна такса, е в противоречие с трайно установената съдебна практика, като същевременно тези правни въпроси се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по частната касационна жалба страна e възразила по основателността и в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с въведените касационни основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното определение Д. е приел, че подаденото от С. Н. И. заявление е нередовно по см. на чл.410, ал.2 ГПК, във вр. с чл.128, ал.2 ГПК, тъй като е липсвал документ за внесена от заявителя държавна такса и доколкото съдът в заповедното производство не е оправомощен да дава указания при констатирана нередовност, извън тези по чл.425, ал.2 ГПК, то осъществените процесуални действия, обективирани в разпореждането на БРС от 29.03.3020 год. са били лишени от основание в процесуалния закон.
Същевременно обстоятелството, че в дадения на заявителя срок, вкл. и до датата на произнасяне на Балчишкия районен съд по заявлението на последния, указаната държавна такса не е била внесена, според съжденията на въззивния съд, изложени в съобразителната част на обжалваното определение е достатъчно, за да се счете, че искането е неоснователно, съгласно разпореденото от чл.411, ал.2, т.2 ГПК, поради което е счетено, че същото правилно е оставено без уважение.
Изрично, аргументирайки постановения в обжалвания съдебен акт краен правен резултат, Д. е посочил, че при внасяне на указаната от БРС държавна такса в определения на заявителя срок, предприетото въззивно обжалване би било успешно, независимо от процесуално нередовните указания на БРС, но разглежданият случай не попада в тази хипотеза.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт на Д. позволяват да се приеме, че поставените от частния касатор правни въпроси, като релевантни за изхода на делото, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата, главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираните и приложени в препис определения: на Софийски градски съд от 26.06.2009 год., по гр.д.№ 4987/2009 год. и на ОС [населено място] от 30.05.2009 год., по в.ч.гр.д.№ 176/2009 год., са без данни да се влезли в сила, поради което обективно не се включват в съдебната практика на съдилищата, за да подлежат на съпоставка по отношение на разрешените с тях правни въпроси, явяващи се значими за крайния изход на делото, по което обжалваният съдебен акт е постановен.
Отделен остава въпросът, че изрично в тези цитирани определения е прието, застъпеното и от Д. становище, че разпоредбата на чл.101, ал.1 ГПК не намира приложение в заповедното производство при констатирана нередовност на заявлението по чл.410 ГПК, поради което дори и по същество твърдяното от частния касатор противоречие отсъства.
Недоказано е останало и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС бланкетното възпроизвеждане на законовия текст на сочения селективен критерий не удовлетворява изискването на законодателя за аргументацията му и само това е достатъчно, за да бъде отречено наличието на изискуемата се от процесуалния закон допълнителна предпоставка за достъп до съдебен контрол, то е необходимо да се посочи, че по поставените въпроси на процесуалното право съществува трайно установена съдебна практика, която няма основание да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, а това е още едно самостоятелно основание за отричане приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според последната, обективирана в определения на ВКС: № 82/ 05. 02.2009 год., по ч.т.д.№ 44/2009 год. на ІІ т.о.; № 600/14.10.2009 год., по ч. т. д.№ 392/2009 год. на ІІ-ро т.о.; № 30 от 16.01.2009 год., по ч.т.д.№ 361/2008 год.; № 431/09.12.2008 год., по ч.т.д.№ 414/2009 год.; № 134 от 18.03.2009 год., по ч.т.д.№ 120/2009 год. на І-во т.о. редовността на заявлението е абсолютна процесуална предпоставка за издаване на заповед за изпълнение, поради което при отсъствие на изрична законова разпоредба, която в заповедното производство да препраща към процесуалното правило на чл.129 ГПК, респ. чл.101 ГПК, то констатираната от съда нередовност на заявлението не е основание за оставянето му без движение и даване указания на заявителя за отстраняването и в определен законов срок, а за постановяване отказ да бъде издадена исканата заповед за изпълнение, на осн. чл.411, ал.1, т.2 ГПК и именно с тази съдебна практика Д. изцяло се е съобразил.
Що се касае до въпроса дали внесената за заповедното производство пред БРС сума, подлежи на връщане, то той не следва да бъде обсъждан от настоящата инстанция, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд, поради отсъствие на подадена от страна на заявителя молба в посочения смисъл, с която БРС да е бил надлежно сезиран.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. Чл.278, ал.1 и сл. ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Добричкия окръжен съд № 804 от 11.12.2010 год., постановено по ч. гр. д.№ 961/ 2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: