О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
Гр.С., 04.02.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори февруари през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.367 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура П. срещу решение на Апелативен съд П. №.209/18.11.15 по г.д. №.374/15, с което, след частична отмяна на решение №.687/17.04.15 по г.д.№.2311/14 на Пловдивски окръжен съд, предявените от И. Г. П. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди са частично уважени.
Ответната страна И. Г. П. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е присъдил на ищеца на основание чл.2 ал.1 т.3 З. 12000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 5497,50лв. /неполучено възнаграждение за периода 12.10.11-26.07.12/ и 300лв. /платен адвокатски хонорар/ обезщетение за имуществени вреди – от незаконно обвиняване в извършване на престъпление, за което е оправдан по нохд №.402/12 по описа на П. военен съд, както и 800лв., 400лв. и 800лв. – обезщетение за неимуществени вреди от прекратени наказателни производства на В. П. с номера съответно ДП №.244-пр/25.07.11, ДП №.245 Рп/2011 и ДП №.1-Рп/12 – ведно със съответни лихви върху главниците и разноски. За да достигне до крайните изводи относно основателността на предявените искове, съдът е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление /по чл.237 ал.1 пр.1 вр. с чл.20 ал.4 пр.3 и пр.6 НК и чл.339 ал.1 т.1 т.2 НК е постановена влязла в сила оправдателна присъда, респективно образувани срещу него наказателни производства /за престъпления по чл.339 НК, чл.380 ал.1 НК, чл.129 ал.1 НК/ са били прекратени на основание чл.24 ал.1 т.1 НПК. Установил е и, че наказателният процес /продължил около 2 години с мярка за неотклонение „подписка”/, респективно незаконното обвинение, са му причинили неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. В. съд, като е съобразил – заеманата от ищеца длъжност /кадрови военнослужещ с доказан авторитет в армията/; невъзможността да упражнява професията си и да се развива в нея за продължителен период от време; завишените изисквания на обществото към лица с неговата професия относно почтеност и спазване на закона; широкото разпространение на информацията за образуваното наказателно производство /в това число в родния град/ и злепоставянето сред близки, познати и колеги /вкл. с тежкото засягане на професионалния авторитет/; социалната изолация, в която изпаднал; опасенията от вероятно осъждане – породени от последователността и настойчивостта на орагните на ответника във връзка с повдигането на обвинение, образуването на множество наказателни производства и психическия натиск да депозира показания с определено съдържание; състоянието на безнадеждност и разочарование от правоохранителната система; негативното повлияване на личния живот /раздялата с жената, с която живеел/, интензитета на търпените негативни преживявания и емоционален дискомфорт – и като е посочил, че негативните изживявания са установени по несъмнен начин в процеса и се намират в пряка причинна връзка с образуваното против ищеца наказателно производство, по което впоследствие е оправдан, респективно съставляват негова непосредствена последица, е приел, че обезщетение, което би могло да репарира така претърпени вреди, е в размер на 12000лв. Посочил е изрично, че възраженията на ответника за прекомерност са неоснователни, тъй като обезщетението във връзка с нохд №.402/12 е съобразено с действително претърпените вреди, възрастта и социалния статус на ищеца, а обезщетенията за вреди от останалите прекратени производства са съобразени с обстоятелството, че не са установени увреждания, надвишаващи обичайните за тези случаи. Съдът е присъдил и обезщетение за имуществени вреди – неполучено възнаграждение – доколкото за процесния период ищецът е останал без работа вследствие именно на незаконното му обвиняване /договорът му за кадрова военна служба е бил прекратен поради отказан допуск до класифицирана информация, обоснован с образуваните наказателни производства/, както и сума за платен адвокатски хонорар в наказателното производство – доколкото не съществува възможност в същото тази вреда да бъде репарирана.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за причинната връзка между незаконния акт и вредите – в противоречие със задължителната практика на ВКС /реш.№.449/17.06.09 по г.д.№.3696/07г., ІV ГО на ВКС, реш.№.990/24.03.10 по г.д.№.47/09, І ГО на ВКС, ТР 3/22.04.05 по т.д.№.3/04, ОСГК на ВКС, т.3, реш.№.112/14.06.11 по г.д.№.372810, ІV ГО, реш.№.143/5.07011 по г.д.№.1070/1, ІІІ ГО/, както и по въпроса за определяне на обезщетението по справедливост – който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС /ТР 3/22.04.05 по т.д.№.3/04 на ОСГТК, т.11/ и разрешаван противоречиво от съдилищата.
По отношение на първия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Цитираната практика касае от една страна задължението на въззивния съд да направи собствени фактически и правни констатации, а от друга – необходимостта от наличие на пряка причинна връзка между незаконното действие и вредите, респективно от изследване на въпроса дали поведението на пострадалия е в такава връзка с настъпилия вредоносен резултат. Въпросът се поставя в контекста на твърдения, че не е обсъдено наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди с оглед твърдените професионални неблагополучия на ищеца. В случая съдът детайлно е посочил в какво се изразяват неимуществените вреди, респективно отрицателните психически изживявания, болки и страдания – в това число от социалната изолация и невъзможността за упражняване на избраната професия и развитие в същата за продължителен период от време – както и с оглед заеманата от ищеца длъжност на военнослужещ и завишените изисквания на обществото по отношение на тази категория служители. Изследвал е и въпроса налице ли е причинно-следствена връзка – и е приел, че такава е налице, тъй като всички установени вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление и са негова пряка последица – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Във връзка с втория изведен въпрос основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК също не са налице. К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. цитираната и постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Мотивирано и обосновано е посочил кои са релевантните обстоятелства, които е взел предвид при определяне на обезщетението, респективно какъв е интензитетът на търпените в тази връзка болки и страдания. Жалбоподателят и не сочи практика в подкрепа на твърденията си за противоречиво разрешаване на поставения въпрос /представените решения не касаят сходни случаи по смисъла на постановеното по чл.290 ГПК реш. №.830/20.12.10 по г.д.№.1898/2009, ІV ГО на ВКС (напр. в представеното реш.981/13.11.08 по г.д.№.4045/07, І ГО, е приета липса на причинна връзка по отношение на част от вредите, търпени от задържания ищец, доколкото той е следвало да изтърпи наказание лишаване от свобода по влели в сила присъди; различни са обстоятелствата и по останалите приложени решения)/, по който, както вече беше посочено, практиката е и уеднаквена. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски на ответната страна не се присъждат предвид липса на доказателства за извършени такива пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Апелативен съд П. №.209/18.11.15, постановено по г.д. №.374/15.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: