О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
София, 08.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 806 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. А. А. от [населено място] чрез процесуалния й представител адв. Р. Г., против въззивното решение № 1763 от 15 декември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 2273 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2010 г., с което е потвърдено решение № 1662 от 28 май 2010 г. по гр.д. № 17991 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2009 г. за осъждането на А. да заплати на В. К. К. от [населено място] 12063 лева – обезщетение за лишаване на К. от ползване на собствения й имот, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска.
В жалбата се сочи, че касаторката не е доволна от решението на въззивния съд, поради което го обжалва и моли за отменянето му и за отхвърляне на претенцията. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправен въпрос – валидността на призоваването на ответницата в производството пред районния съд и ползването (владението) на процесното жилище през исковия период от страна на касаторката в противоречие с практиката на ВКС, като е приел, че касаторката е била надлежно, редовно призована за участие в производството по делото пред районния съд и съответно, че е упражнявала владение върху имота на ищцата през процесния период; касаторката никога не е живяла с близките си на адреса на призоваването, като този адрес не е нито неин постоянен, нито настоящ адрес, а по признание на самата ищца посоченият адрес е този на сина на касаторката, а не неин, защото знаела, че към същия момент касаторката пребивавала трайно в чужбина; въпреки, че са й роднини, получилите призовките не са в кръга на лицата по чл. 46, ал. 2 ГПК и не са „домашни” по смисъла на този текст; касаторката е била лишена от участие в производството и съответно правото й на защита е било накърнено, но съдът не е повторил процесуалните действия, извършени пред първата инстанция; решението противоречи на ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК, т. 17, определение по дело на ВАС от 2004 г., определение на ВКС от 2010 г.; съдът приел, че касаторката упражнява владение върху имота било като държи свои вещи в него, било като държи ключа за входната врата, но няма данни, че вещите са на касаторката, а от обстоятелството, че ключът е у сина й, не следва, че тя е упражнявала владение, поради което мотивите на съда не съответстват на доказателствата по делото – съдебният акт е в противоречие с ППВС № 2/67 и решение на ВС от 1977 г.; решението противоречи и на решение на окръжен съд от 2010 г., определение на ВАС от 2010 г. и определение на петчленен състав на ВАС от 2009 г., според които, за да е редовно, призоваването трябва да стане по чл. 43, ал. 1, чл. 44, ал. 1 или чл. 46, ал. 2 ГПК, като призоваването на касаторката не е валидно по нито една от посочените норми.
Ответникът В. К. К. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че оплакванията на А., че е нередовно призована, са неоснователни, тъй като призовките са получавани от нейни близки – снаха й, която в съдебно заседание признава да е уведомявала съпруга си – син на А., за получените съобщения, както и че той е поддържал контакт с майка си, а и пред първата инстанция не е постъпвала нито една молба от получателя, че не е могъл да предаде съобщението на адресата; от представеното съдебно решение и от въвода във владение се установява, че ищцата до 8 юли 2009 г. не е могла да ползва имота си; фактът на фактическото пребиваване на касаторката в чужбина е без правно значение, щом като по някакъв начин е упражнявала владение върху имот – като държи свои вещи в него или като държи ключа от входната врата, а в имота е имало вещи на касаторката и ключът е бил в държане на сина й; за процесния период имотът е ползван без основание и обезщетението е съизмеримо с гражданските плодове, които ищцата би получила от вещта, равно на средния пазарен наем за имота.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
К. твърди наличието на първите две основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване – решаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и разрешаване на правен въпрос противоречиво от съдилищата, но не е поставила правен въпрос по дадено във въззивното решение разрешение.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
К. е изложила своите съображения и оплаквания срещу въззивното решение в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. Твърди се, че касаторката никога не е живяла на посочения адрес и получилите призовките нейни роднини не са от кръга на лицата по чл. 46, ал. 2 ГПК – не са “домашни” по смисъла на текста, а като нарушени се сочат ТР ОСГК и определения на ВАС и на ВКС; оспорват се изводите на съда по осъществяваната върху процесния имот фактическа власт, като се заявява несъответствие на мотивите с установените обстоятелства и като нарушени се сочат ППВС и решение на ВС. По редовността на призоваването се сочат като противоречиви решение на въззивен съд и две определения на ВАС.
Липсва поставен правен въпрос по първото разрешение на въззивния съд в атакуваното решение – призовките за касаторката са били получавани от нейни близки, но заявяване от страна на получилия призовката, че не е могъл да предаде съобщението на адресата, не е постъпвало в съда. Представената съдебна практика не разрешава подобен проблем, поради което дори и при поставяне на съответния правен въпрос, касационното обжалване би било допустимо на друго от посоченото от касаторката основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият извод следва да се направи и по отношение соченото във връзка с редовното призоваване по смисъла на чл. 43, ал. 1, чл. 44, ал. 1 и чл. 46, ал. 2 ГПК. Освен това въззивният съд не е изложил съображения по оплакването на касаторката във въззивната жалба, че е призовавана на адрес на свои близки, а не на своя адрес, както и че получилият решението по делото не попада в кръга на лицата по чл. 46 ГПК, чрез които може да се извърши връчване. При липсата на поставен правен въпрос във връзка с необходимостта съдът да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба, липсва основание за допускане на касационното обжалване по този кръг проблеми.
По второто оплакване на касаторката, касаещо липса на мотиви по основателността на претенцията, дори и формулирането на правен въпрос по посочените по-горе критерии отново не би довело до допускане на касационното обжалване. Според решение № 707 по гр.д. № 3417 за 1976 г. на ІІ ГО, в мотивите си съдът е длъжен да изложи кои фактически обстоятелства приема за установени и изводите, които следват от тези установени обстоятелства. ППВС № 2/67 г. приема, че съдът следва да изложи съображения защо приема за достоверни едни доказателствени материали, а отхвърля други, в мотивите следва да се изложат и съображения по направените възражения против правилността на съдебния акт и как законът следва да се приложи според истинското му съдържание и точния му разум. Дадените от касаторката оплаквания сочат неправилни според нея изводи на съда, а не липса на мотиви. Освен това излагането на мотиви, които не съответстват на доказателствата по делото, сочат на порок на решението – основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, който обаче не е въздигнат от закона като основание за допускане на касационното обжалване в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1763 от 15 декември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 2273 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: