6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 798
гр. С. 09.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1317 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби № 13528/24.11.2014 г. на Софийска апелативна прокуратура и № 83/06.01.2015 г. на И. Д. П. срещу решение № 2007 от 04.11.2014 г. по гр. дело № 2619/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.
Ответникът по касационна жалба № 13528/24.11.2014 г. на Софийска апелативна прокуратура – И. Д. П. поддържа становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба № 13528/24.11.2014 г. на Софийска апелативна прокуратура:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 08.04.2014 г. по гр. дело № 4667/2013 г. на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 3 състав частично в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Д. П. по предявения от последния иск по чл. 2, ал.1, т. 3 З. обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 2000 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.10.2009 г. до пълното изплащане на сумата и разноски 62 лв., които неимуществени вреди са претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление, подробно описано в диспозитива на влязла в сила присъда от 25.05.2009 г. по НОХД № 9866/2008 г. на Софийски районен съд, наказателна колегия, 23 състав, по което ищецът е признат за невинен и оправдан. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление от общ характер. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди в присъдения размер и са обсъдени релевантните обстоятелства във връзка с обвинението, по което е постановена оправдателна присъда. По – конкретно въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че на обезщетение по разглеждания ред, подлежат само вредите по повод обвинението по чл. 172а НК – за нарушаване на авторско право при записване на чужди произведения, по което ищецът е оправдан с посочената присъда, както и че вредите вследствие обвиненията по чл. 159, ал. 1 и чл. 159, ал. 3 вр. ал. 1 НК – за осъществяване на продажби чрез Интернет на аудио – визуални произведения с порнографско съдържание, като за част от тях са използвани непълнолетни деца, за които производството е прекратено поради изтекла в хода на съдебното производство давност, не подлежат на обезщетяване. Направен е извод, че такава хипотеза не е предвидена от законодателя, като основание за ангажиране отговорността на правозащитните органи и съдът се е позовал на ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 8. Развити са съображения за това, че посочените в исковата молба вреди са преимуществено във връзка с обвиненията „за разпространяване на хомосексуални порно фирми с участие на малки деца”, които според въззивния съд не подлежат на обезщетяване. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид, като релевантни обстоятелства тежестта на обвинението по чл.172а НК, което е за умишлено, но не за тежко престъпление, продължителността на наказателното производство – 3 години и 9 месеца, което е окачествил, като проведено в рамките на разумен срок, постановяване на оправдателна присъда още на първа инстанция по процесното обвинение, причинените вследствие на наказателното производство психически дискомфорт, протрахирана депресивна реакция, ограничаване на социалните контакти сриване на репутацията, медийно отразяване на акцията на следствените органи, които решаващият състав е определил, като свързани преимуществено с обвинението за порнография, производството по което е прекратено, а не по повод обвинението за нарушаване на авторски права.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди: „В случая процесуално – правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.”. По – нататък се твърди, че „Обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба, а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. Въпросът, определен, като „процесуално – правен” не съдържа конкретните обстоятелства относно „определянето на неимуществените вреди”, по които въззивният съд е приел правни разрешения, както и самите правни разрешения по тълкуването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. К. е задължен да ги посочи чрез мотивирано изложение на касационните основания съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на О., т. 1. По този начин не е въведено мотивирано изложение на общото основание, което има за последица недопускане на касационно обжалване. Твърденията, че обжалваното решение противоречи на тълкувателни решения на ОСГК са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи друг вид касационни основания, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. С излагането им не се релевират основания за допускане на касационно обжалване. Липсата на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК има за последица недопускане на касационен контрол.
В приложението е посочено, че „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от З.”. Както се вижда от дадения цитат, подобно на формулировката по предходния въпрос не се посочват обстоятелствата, по които са формирани правни разрешения от въззивния съд, както и самите правни разрешения, а тематично въпроса се свързва с прилагането на чл. 52 ЗЗД, което го квалифицира, като общо тематичен и несвързан с конкретни правни разрешения, които касаторът е задължен да посочи, като обоснове произнасяне на въззивния съд в отклонение от задължителната или казуална практика. В случая не е посочено и аргументирано и допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като твърдението, че „при сравнително сходни случаи, размерите на обезщетенията са определят при големи различия” не съставлява обосноваване на противоречие между разрешенията на въззивния съд и приложената практика. Цитирани са решения на състави на ВКС /решение по гр. дело № 733/2011 г., решение по гр. дело № 697/2010 г. на ІІІ г.о./, без да се отрази противоречието в разрешенията между въззивния съд и касационния съд по въведения въпрос. Цитирано е и решение по гр. дело № 407/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, което не съдържа данни за влизане в сила, т.е. не формира съдебна практика. Следователно страната не е обосновала и допълнително основание по чл.280, ал.1,т.1 и т. 2 ГПК, съобразно разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба № 83/06.01.2015 г. на И. Д. П.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното по – горе решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 08.04.2014 г. по гр. дело № 4667/2013 г. на Софийски градски съд частично в частта, с която е отхвърлен предявения от И. Д. П. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 2000 лв. и 60000 лв., претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление, подробно описано в диспозитива на влязла в сила присъда от 25.05.2009 г. по НОХД № 9866/2008 г. на Софийски районен съд, наказателна колегия, 23 състав, по което ищецът е признат за невинен и оправдан. Решението в тази част е мотивирано с вече изложените по – горе съображения за присъждане на обезщетение в посочения размер.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по основанието, квалифицирано от касатора по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК е посочено, че въззивният съд се е произнесъл „по въпроса относно критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД”. С така формулирания текст не е въведено общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са очертани „критериите” които Софийски апелативен съд според жалбоподателя е приел, за да определи обезщетението за неимуществени вреди, съответно не е обосновано, в какво се състои отклонението на решаващия състав от разрешенията в ППВС № 4/1968 г. т. 2, „ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСНК на ВКС”, както и решения по гр. дело № 4158/2013 г. и по гр. дело № 295/2010 г. на състави на ВКС, ІV г.о. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О. на ВКС, т. 1/. Н. на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване /в този смисъл за посочените разрешения в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС/ и само с оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложението жалбоподателят не е обосновал и допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК Вместо излагане на доводи по твърденията за общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът е развил оплаквания за нарушения по чл.281, т. 3 ГПК, които не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Ето защо с цитирания въпрос страната не е обосновала основания по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Другият въпрос в приложението е формулиран, както следва: „На следващо място с Решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в зависимост от конкретиката на всеки отделен случай”. При формулирането на този въпрос касаторът не е обосновал допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК чрез очертаване на разрешенията, с които въззивния съд се е отклонил от приетите правни разрешения в решението по гр. дело № 4207/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о. Твърдението, че въззивният съд не е взел предвид конкретиката на случая се поддържа с доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК и както вече се посочи не релевират основания по чл.280, ал.1 ГПК. Софийски апелативен съд не се е отклонил от правните разрешения в касационното решение, тъй като е преценил обстоятелствата, имащи значение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, именно с оглед на конкретното обвинение, поддържано от ответника по иска, като е разграничил сред тях обстоятелствата, относими към обвинението по чл. 159, ал. 1 и чл. 159, ал. 3 вр. ал. 1 НК от обстоятелствата, относими към обвинението по чл.172а НК, по което е постановена оправдателната присъда и които имат правно значение за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди. В. съд е направил преценка на всички обстоятелства, които имат правно значение за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложеното следва да се приеме, че и с тази част от приложението касаторът не е обосновал основание по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Последният въпрос в приложението е формулиран, както следва: „Въпросът е свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД във връзка със З.”. В приложението касаторът поддържа, че „решението на САС е част от противоречивата съдебна практика по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди…” и е посочил, че в случаи, в които фактическата обстановка била с незначителни разлики „размерът на обезщетенията се различава съществено”. Позовал се е на решение по гр. дело № 4997/2007 г. на състав на ВКС, І г.о. и решение по гр. дело № 2967/2013 г. на Окръжен съд – Варна. Както се вижда от цитирането на текста касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, а без да го формулира е изложил, че „е свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД във връзка със З.”. Следователно с непоставянето на конкретен правен въпрос, същият не е въвел общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Освен това в случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, предвид съобразяване на критериите, приети в същата при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка следва да се има предвид, че не е налице противоречиво тълкуване на чл. 52 ЗЗД, когато различията в присъдените обезщетения произтичат от различната фактическа обстановка, а критериите по приложението на чл. 52 ЗЗД, приети в задължителната съдебна практика, които са еднакви са съобразени. За това и с позоваването на цитираното касационно решение страната не е обосновала основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването на решение гр. дело № 2967/2013 г. на Окръжен съд – Варна е несъстоятелно , тъй като няма данни съдебния акт да е влязъл в сила, а само влезлите в сила съдебни актове формират съдебна практика. В конкретния случай въззивният съд е приел размер на обезщетението въз основа анализа на приетите в задължителната съдебна практика критерии. Ето защо следва да се приеме, че и с тази част от приложението касаторът не е обосновал основания за допускане на касационен контрол. Предвид изложеното следва да се приеме, че и по тази жалба не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2007 от 04.11.2014 г. по гр. дело № 2619/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: