О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
гр. София, 23.03.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. МАРИО ПЪРВАНОВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 77 по описа за 2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 във вр. чл. 280 от ГПК.
С решение от 26.04.2011 г. по гр. д. № 616/2010 г. на Хасковския окръжен съд след отмяна на решение № 433/07.07.2010 г. по гр. д. № 1765 от 2009 г. на Хасковски районен съд в частта, с която ищцовата земеделска кооперация е осъдена по предявения насрещен иск за неустойка по договор за наем от 15.02.2008 г. на земеделска земя да заплати на ответницата по първоначалния иск и ищец по насрещния – физическо лице, земеделски производител, сумата от 17 000 лв. – съставляваща част от общата дължима сума за неустойка в размер на 735 867. 33 лв., е отхвърлен насрещния иск и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част – с която по първоначалния иск по чл. 422 във вр. чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че земеделският производител (ответник по този иск) дължи на ищцовата кооперация сумата от 7 006. 90 лв., съставляваща дължима наемна цена по договора за обработваните площи за стопанската 2008 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.05.2009г. до изплащането, а за разликата до 16 515 лв. искът е отхвърлен.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че макар съглашението, източник на насрещните задължения на страните, да е наименовано договор за наем се касае за договор за аренда. Това е така, защото има за предмет земеделски земи; сключено е в изискуемата се от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, като условие за неговата валидност; продължителността на договора надвишава минимално предвидения в закона срок от 4 години – чл. 3 и 4 от Закона за арендата в земеделието. Установено е, че общата площ на обработените от ответницата (земеделски производител) земи е 700. 69 дка, при цена на пшеницата за м. октомври 2008 г. – 250 лв./тон или по 0.2 5 лв. за килограм, което формира задължение по наемното правоотношение в размер на 7 006. 90 лв. За останалата част от предоставените за ползване по договора площи земеделска земя не е доказано да са обработени и засети от ответницата, поради което за нея не е възникнало задължение за заплащане на тяхна наемна цена, доколкото такава е уговорена само за площите, обработени и засети с култури (съгласно уговорките в договора – т. 4 от раздел „Права и задължения на наемателя”). По предявения насрещен иск е прието, че основното задължение на наемодателя, респ. арендодателя е да предаде вещта, предмет на договора и да осигури спокойното й ползване от наемателя (арендатора). Когато предмет на договора е земеделска земя фактическото й предаване не е необходимо да е обективирано в нарочен акт. Достатъчно е да е проведена индивидуализация на земята с номер на имота, площ и граници, за да може наемателят (арендаторът) безпрепятствено да установи фактическата власт върху нея и да я ползва. Изготвянето на опис на арендуваната земя между страните по съглашението е прието да има правно значение единствено за установяване на състоянието на арендувания обект и не може да служи за доказване на факта на предаване на държането и ползването му. Изискването по договора за съставяне на двустранен констативен протокол е предвидено с оглед определянето на реално обработваните и засети площи и няма отношение към предаване на фактическата власт върху земята, предмет на договора. Направен е извод, че ответната по този иск кооперация (арендодател) не е във виновно неизпълнение на задължението си да предаде на арендатора отдадената под наем земеделска земя в реални граници, като предпоставка за прекратяване действието на договора преди изтичането на неговия срок, чиято последица пък е отговорността по чл. 2 от раздел „общи и допълнителни разпоредби” за претендираната неустойка.
Против решението на въззивния съд в отхвърлителната част на иска за неустойка е постъпила касационна жалба от ищцата по него.
Поддържа се, че е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, защото съдът се е произнесъл по различен от предявения иск, доколкото е дал друга правна квалификация на източника на правоотношението спрямо извършената от първоинстанционния.
Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящите правни въпроси, които уточнени и прецизирани се свеждат до следното: каква е правната квалификация на договорите, предмет на които е предоставяне държането и ползването на обектите по чл. 1, ал. 3 от Закона за арендата в земеделието (ЗАЗ); дължи ли той изготвяне на нов доклад за възприетата от него различна правна квалификация на съглашението, източник на насрещните задължения, като договор за аренда, респ. за наем и следва ли да посочи новата правна квалификация на предявения иск; задължен ли е въззивният съд да разпредели отново доказателствената тежест за подлежащите на установяване или опровергаване факти, попадащи в предмет на делото, като укаже за кои от тях те не сочат доказателства; задължен ли е съдът да излага мотиви и да обсъжда всички оплаквания, възражения и доводи във въззивната жалба и представените доказателства.
По въпроса за правната квалификация на източника на правоотношението с предмет отдаване ползването на земеделска земя се твърди да е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 703/05.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1060 от 2009 г., ІV г.о. и Решение № 59/20.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., І т. о., където е застъпено становището, че за вещите по чл. 1, ал. 3 от ЗАЗ е възможно да се сключват както договори за наем, така и за аренда.
По въпросите за необходимостта от изготвяне от въззивния съд на нов доклад, в който да даде нова правна квалификация на претенцията и за повторно разпределение на доказателствената тежест в процеса се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика без да се сочат конкретни решения с подобен характер или друга такава практика.
По следващия въпрос се твърди да е разрешаван противоречиво от съдилищата, за което се прилагат решения на ВКС по реда на отменения ГПК (практиката на административните съдилища – приложеното решение № 6836/15.12.1999 г. по адм. д. № 5377/1999 г. на ВАС, ІV отд. – не обосновава приложение на соченото основание за достъп до касация) – №№ 752/18.11.1988 г. ВС, ІІІ г.о.; 1488/8.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на ВКС, V г.о.; 189/14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г., ВКС, ІV г.о. и 528/08.07.2005 г. по т. д. № 17/2005 г., ВКС, І т. о., според които правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса изискват страната, която черпи изгодни за себе си правни последици от определен факт, да го докаже, както и че съдът дължи да обсъди всички относими доказателства по делото и да изгради своите изводи не само върху отделените факти, но и от връзката между тях и да ги прецени съвместно с всички събрани по делото доказателства и с оглед неговия предмет и вида на търсената защита.
Ответната по жалба кооперация не изразява становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция по претенцията за неустойка не е под 5 000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Не се открива поддържаната от касатора вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, за да се обоснове необходимост от разглеждане на касационната жалба по същество. Според постоянната съдебна практика произнасянето на въззивния съд по предявения иск, на който той дава различна правна квалификация от тази, определена от първостепенния не обосновава неговата недопустимост. Касае се за неправилно приложение на материалния закон, последицата от което е отмяната на обжалвания съдебен акт.
Въпросът за правната квалификация на договорните отношения с предмет предоставяне на земеделска земя не е решен в противоречие с цитираните и приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съобразен с тях е извода на въззивния съд, че доколкото процесният договор е в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, има за предмет земеделска земя и обвързва съконтрахентите за срок над 4 стопански години, е договор за аренда. Няма пречка обаче земеделската земя да бъде предмет на договор за наем, сключен в свободна форма (писмена, устна или с конклудентни действия), както и обект на право на ползване, учредено с нотариален акт или с писмен договор с нотариална заверка на подписите. Допустимо е при липса на изискваната от закона форма, сключеният договор за аренда да се конвертира в договор за наем, а учреденото право на ползване – в договор за аренда или наем, респ. при безвъзмездност – в заем за послужване.
Въпросът за задължението на въззивния съд да изготви нов доклад, с който да даде нова правна квалификация на предявения иск и да извърши ново разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на установяване или опровергаване факти не обосновава приложение на соченото основание за достъп до касационен контрол. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че той не прави доклад по делото, а съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано първоинстанционното решение, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност се направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени (по правилността на обжалваното решение той е ограничен от посоченото в жалбата – чл. 269 ГПК), както и че при заявените факти и обстоятелства, посочени в основанието на исковата молба и съдържанието на спорното право, посочено в петитума й, е негово задължение да даде правната квалификация на иска, с чието разглеждане и решаване е сезиран, но не в доклада, а във въззивното решение.
Въпросът за необходимостта от излагане на собствени мотиви по всички относими по спора факти и обстоятелства, за които са събрани допустими доказателства и имат отношение към оплакванията в жалбата, с оглед правомощията на въззивния съд като решаваща, а не проверяваща инстанция, е разрешен в случая в унисон с еднопосочната съдебна практика. Съгласно нея, с оглед решаващата функция на въззивния съд (неговите контролни функции са изчерпани с проверката на валидността и допустимостта на решението, както вече се посочи по – горе) при решаването на делото по същество той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването и излага своите мотиви за това.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.04.2011 г. по гр. д. № 616/2010 г. на Хасковския окръжен съд в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.