О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1200
С. 14.12.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на осми декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 5221 по описа за 2015г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. С. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 98 от 27.05.15г. по в.гр.д.№ 196 по описа за 2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 381 от 5.12.2014г. по гр.д. № 29/2013г. на Окръжен съд Стара Загора като е отхвърлен иска му против Р. Й. Б. с правно основание чл.240 ЗЗД за заплащане на сумата от 80 000лв. по договор за заем от 4.10.2005г., ведно със законната лихва от 5.03.2013г. като неоснователен и недоказан поради погасяването му по давност. Другият решаващ мотив на въззивния съд да потвърди първоинстанционния акт /освен за давността/ е, че по делото не е установено реално предаване на процесната сума. Изводът, че вземането е погасено по давност, съдът е извел от т.4 от сключения между страните договор, съгласно която „при неплащане на която и да е от вноските до пето число, договорът губи силата си”. Приел е, че след неплащане на вноската от 5.06.2006г., договорът е прекратен /по волята на страните/ и считано от тази дата, давността е изтекла на 5.06.2011г., при предявен на 5.03.2013г. иск. Съдът е приел за неоснователно възражението на страната, че в случая, доколкото претенцията касае вноските за периода 5.03.2008г.-5.10.2010г., давността не е изтекла, тъй като било уговорено периодично изпълнение на задълженията чрез ежемесечни вноски /т.е. давността тече отделно за всяка вноска/.
К., поставя общо четири въпроса, по които желае да се допусне касационно обжалване, като сочи следните основания :
1. По чл.280 ал.1 т.3 ГПК за въпроса : Когато писменият отговор на исковата молба по чл.131 ГПК не е автентичен документ – положеният подпис на ответника е неистински /не е негов, а на лице с неустановена самоличност без представителна власт/, допустимо ли е отговорът да бъде потвърден /саниран/ от ответника по реда на чл.101 ГПК като нередовно процесуално действие, извършено за ответника от лице без представителна власт или следва да се приеме, че липсва процесуално действие по подаване на писмен отговор, което следва да бъде санкционирано с преклудиращите последици на чл.133 ГПК?
2. По чл.280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса за тълкуването на писмен договор за паричен заем, с оглед реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в решение без задължителен характер № 776 от 12.07.07г. по гр.д.№ 571/06г. на ІІ г.о. на ВКС.
3. По чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса: Когато по иск за връщане на паричен заем, заемателят оспорва с възражение, че не е получил цялата заемна сума, посочена в сключения договор, трябва ли съда да съобрази действията и заявленията на заемателя, включително и тези, извършени от него като пълномощник, съпътстващи и следващи сключването на заемния договор, с които потвърждава /признава/, че е получил сумата. Счита, че по този въпрос въззивният акт противоречи на постановено по чл.290 от ГПК решение № 69 от 24.06.11г. по гр.д.№ 584/10г. на ІІІ г.о. на ВКС.
4. По чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса: При неплащане от заемателя на която и да било от погасителните вноски по договор за паричен заем, настъпва ли прекратяване на заемния договор по право и започва ли да тече погасителна давност за всички вземания по заема, след като в договора страните не са уговорили предсрочна изискуемост на заема, нито заемодателят е обявил на заемателя, че вземанията му по договора за заем стават пресрочно изискуеми? Според касатора приетото от въззивния съд противоречи на изводите в т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При гореизложените мотиви, първите два от поставените от касатора въпроси отговарят на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото са свързани с решаващите изводи на съда и са от значение за изхода на спора. По тях обаче не следва да се допуска касационно обжалване, защото не са налице посочените от касатора специални основания. Съображенията са следните :
По първия въпрос, който се свежда до значението на подписа като задължителен реквизит по чл.131 ал.2 т.6 ГПК при наличие на представен в законоустановения срок отговор по чл.131 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:
Подписът удостоверява волята на страната да предприеме съответното процесуално действия, с което тя търси защита на правото си. В този смисъл когато по делото не може да се установи, кой е положил подписа /в случая е установено, че положеният подпис не е на ответника/, но е безспорно, че последният е съгласен с изложеното и го потвърждава в цялост, е налице хипотеза на нередовно процесуално действие, а не на липса на предприето действие. Неяснотата по отношение на това кой е подписал отговора е равнозначно на липса на подпис, за което в практиката няма спор, че съставлява формална нередовност, която подлежи на поправяне в предоставен от съда срок по реда на чл.101 ГПК.
По втория въпрос – относно реалния характер на договора за заем практиката е единна и непротиворечива /например вж.решение № 253 от 17.10.2014г. по гр.д. № 2902/2014г. на ІІІ г.о., съгласно което договорът за заем се счита за сключен, „когато въз основа на постигнатото съгласие между страните едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл.240 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения” или решение № 379 от 6.01.2014г. по гр.д. № 171/2012г. на ІV г.о., съгласно което договорът за заем „е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание”/. В случая изводът на въззивния съд е за липса на доказателства по делото, установяващи реално предаване на процесната сума. Проверка за правилност на така направения извод, настоящата инстанция в това производство не може да извършва, поради което и не следва да обсъжда наведените доводи на касатора в обратния смисъл. Посоченото от него основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК в случая не е налице, защото не е налице посочената в т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставк въззивният съд да е разрешил поставения правен въпрос от значение за изхода на делото относно реалния характер на договора, в противоречие с приетото по същия въпрос в посоченото от касатора решение № 776 от 12.07.07г. по гр.д.№ 571/06г. на ІІ г.о. на ВКС. Последното не е постановено по идентичен въпрос и е с различен предмет, тъй като решаващите му мотиви са свързани с преценка дали сключения договор за ипотека отговаря на изискванията на чл.170 ЗЗД.
Третият поставен от касатора въпрос не съставлява годно общо основание за допустимост, защото изисква оценка за правилност на обжалваното решение, проверка на изводите на съда относно релевантната фактическата обстановка по делото, обсъждане на събраните доказателства и наведените възражения на страните /в случая това на заемателя/, което в настоящето производство касационната инстанция не може да прави/вж. т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Безспорно е, че въззивният съд е длъжен да изгради свои изводи по доводите и оспорванията на страните, въз основа на всички ангажирани по делото доказателства, включително и да съобрази действията и изявления на страните преди, по време и след сключване на заемния договор и в случая това е направено, защото съдът е изложил собствени мотиви по всички спорни въпроси.
Последният поставен въпрос също не отговаря на изискванията за годно общо основание и по него не следва да се допуска касационно обжалване, защото включва ирелевантни за делото условия, а именно: че в договора страните не са уговорили предсрочна изискуемост на заема, нито заемодателят е обявил на заемателя, че вземанията му по договора за заем стават пресрочно изискуеми, при положение, че съдът е приел за установено, че в процесния договор страните са уговорили предсрочна изискуемост на заема. Освен това така поставения въпрос – не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика по т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като последната е постановена по съвсем различен въпрос, касаещ хипотеза на предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК и вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор, а в случая предявеният иск е с правно основание чл.240 ЗЗД.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 98 от 27.05.15г. по в.гр.д.№ 196 по описа за 2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.