Решение №131 от 42627 по нак. дело №448/448 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

23
Р Е Ш Е Н И Е

№ 131

гр. София, 14 септември 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ВАЛЯ РУШАНОВА

при секретаря…………Марияна Петрова.……………и в присъствието на прокурора……..……………Антони Лаков…….изслуша докладваното от съдия Рушанова касационно дело № 448 по описа за 2016 г.

Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите П. Т. П., В. Д. М., И. П. И. и А. Д. А., както и по протест на прокурор при АП – Велико Търново срещу въззивно решение № 212 от 04.12.2015г. по внохд № 236/2015г. по описа на ВтАС.
В касационния протест се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, като се оспорва частта на въззивния акт, с който подсъдимите са оправдани по обвинението по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 от НК с произтичащите от това последици по приложението на чл. 23, ал.1 от НК и чл. 253, ал. 6 от НК. Конкретни доводи, подкрепящи основанието по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, не се изтъкват. Нарушението на материалния закон се мотивира с довод за неправилен извод на решаващия съд относно това, че от първоначалното престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал.3 във връзка с ал.2, макар и извършено с цел имотна облага, не е генерирана облага, поради което липсва предикатно престъпление, а оттам и действията на подсъдимите не могат да се окачествят като „пране на пари”. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
В касационната жалба на подс. П. П. се навежда основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, с конкретно заявена аргументация относно явната несправедливост на отмереното му наказание „лишаване от свобода”. Претендира се изменение на въззивното решение с приложение разпоредбата на чл. 55 от НК.
Подсъдимите М., А. и И. поддържат наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 НПК, с алтернативни искания – за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимите; връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий; намаляване на наложените наказания.
В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимите.
Защитниците на подсъдимите П., М., А. и И. поддържат депозираните касационни жалби и отправените с тях искания.
Частните обвинители не се явяват и не вземат становище по касационните жалби и протест.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 НПК, установи следното:
С първоинстанционната присъда № 16/25.03.2015г., постановена по нохд № 430/2014г. от Окръжен съд- Русе, подсъдимият В. Д. М. е бил признат за виновен, в това че:
-за времето от 27.03.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 316 във връзка с чл.308, ал.3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 20, ал.3 и ал.4 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание – четири години лишаване от свобода;
-за времето от 27.03.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 309, ал.1 във връзка с чл.20, ал.3 и ал.4 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание – една година и шест месеца лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 211, пр.1 във връзка с чл. 209, ал.1 във връзка с чл.20, ал.3 и ал.4 НК, к8ато му е наложено наказание на осн. чл. 54 от НК- пет години лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20, ал.3 и ал.4, като на осн. чл. 54 от НК му е наложено наказание шест години лишаване от свобода и глоба в размер на 15 000 лева;
-на осн. чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание в размер на 6 (шест) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 15 000 лева.;
-на осн. чл. 25 във връзка с чл. 23 НК съдът групирал така определеното общо наказание с наказанието по нохд № 2499/11г. по описа на РРС, като определели общо наказание в размер на по-тежкото от двете, а именно- шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на същото и глоба в размер на 15 000 лева.

Подсъдимият А. Д. А. е бил признат за виновен за това, че:
-за времето от 27.03.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20, ал.3 и ал.4 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание –четири години лишаване от свобода;
-за времето от 27.03.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 309, ал.1 във връзка с чл.20, ал.3 и ал.4 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание – една година и шест месеца лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 211, пр.1 във връзка с чл.209, ал.1 във връзка с чл.20, ал.3 и ал.4 НК, като му е наложено наказание на осн. чл.54 от НК – пет години лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 20, ал.3 и ал.4, като на осн. чл. 54 от НК му е наложено наказание 6 (шест) години лишаване от свобода и глоба в размер на 15 000 лева;
-на осн. чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание в размер на 6(шест) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 15 000 лева.;

Подсъдимият П. Т. П. е бил признат за виновен в това, че:
-за времето от 27.03.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 вр.чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание – три години лишаване от свобода;
-за времето от 27.03.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 309, ал.1 във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание – една година лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 211, пр.1 във връзка с чл. 209, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 НК, като му е наложено наказание на осн. чл.54 от НК- четири години лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 НК, като на осн. чл.54 от НК му е наложено наказание 5( пет) години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева;
-на осн. чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание в размер на 5(пет) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 10 000 лева.

Подсъдимият И. П. И. е бил признат за виновен в това, че:
-през периода от 27.04.2009г. до 02.06.2009г. е извършил престъпление по чл. 211, пр.1 във връзка с чл.209, ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 НК, като му е наложено наказание на осн. чл.54 от НК-6( шест) години лишаване от свобода;
-през периода от 27.04.2009г. до 22.03.2013г. сам и в съучастие с останалите подсъдими е извършил престъпление по чл.253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20, ал.2 и ал.4 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, като на осн. чл.54 от НК му е наложено наказание 7( седем) години лишаване от свобода и глоба в размер на 17 000 лева, както и наказание- лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с управление и разпореждане с държавно и общинско имущество, както и да упражнява професия, за заемане на която се изисква юридическо образование за срок от 7 ( седем) години.
-на осн. чл.23 НК съдът наложил едно общо най-тежко наказание, а именно 7 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, глоба в размер на 17 000 лева и лишаване от правата посочени по-горе.
С първоинстанционния съдебен акт на осн. чл. 253, ал.6 от НК съдът осъдил подсъдимите да заплатят солидарно в полза на Държавата равностойността на липсващия предмет на престъплението в размер на 66 302, 64 лева.
Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно и направените от частните обвинители разноски по водене на делото, както и разноските по наказателното производство.
По жалби на подсъдимите било образувано внохд № 236/2015г. по описа на ВтАС, финализирало с атакуваното пред ВКС решение.
С него апелативният съд изменил като отменил първоинстанционната присъда:
– в частта, с която подс. М., А., П. са били признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20 НК, като ги оправдал по това обвинение;
-изменил присъдата по отношение на подс. М., А. и П. в частта относно приложението на чл. 23 и чл. 25 НК, като съответно намалил определените общи наказания както следва: за подс. М.- на 5 години лишаване от свобода; за подс. А. А.- на 5 години лишаване от свобода и за подс. П. П.- на 4 години лишаване от свобода.
– изменил присъдата, като я отменил в частта по отношение подс. И. И., с която той е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20, ал.4 НК в периода 27.04.2009г. до 02.06.2009г. относно извършване на сделка с имущество – покупко-продажба на недвижим имот – апартамент №12 в [населено място], [улица], вх., ет. и частично го оправдал относно това обвинение;
-отменил присъдата в частта относно приложението на чл. 253, ал.6 от НК, като осъдил подс. И. И. да заплати в полза на Държавата равностойността на липсващия предмет на престъплението в размер на 66 302,64 лева.;
-потвърдил присъдата в останалата част.

Касационния протест и жалбите на подсъдимите са допустими.
Протестът е неоснователен.
Жалбите на подсъдимите П., А. и М. са неоснователни.
Жалбата на подсъдимия И. е частично основателна.

По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК.

Такива са заявени от подсъдимите М., А. и И., както и в касационния протест, поради което е възможно общото им обсъждане. ВКС намира за необходимо обаче да посочи, че в протеста доводи, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, не са изтъкнати, а същото е само декларативно посочено, като се оспорва единствено приложението на материалния закон. При все това, доколкото в касационните жалби се оспорва процесуалната дейност на инстанциите по същество във връзка с установяване на значимата за процеса фактология, касационната инстанция дължи отговор на конкретно заявените от подсъдимите оплаквания в тази насока.

При осъществяване на контролните си правомощия касационната инстанция намира за необходимо да се произнесе най-напред по заявените от защитата на подс. И. твърдения за съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с вътрешната противоречивост и неяснота на ваззивния акт и мотивите към него, съдържащи неясна воля относно предмета на отделните престъпления.
Твърди се, че доколкото въззивният съд е оправдал подсъдимите В. М., А. А. и П. П. по обвинението да са извършили престъпление по чл.253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 НК, е следвало да се произнесе с присъда, а не с решение, с което са нарушени принципите на непосредственост, устност и публичност на съдебното заседание. Според защитата на подс. И. по този начин са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Възражението не може да бъде споделено, макар и за неговата подкрепа да се изтъкват принципно правилни съображения. Вярно е, че апелативният съд е постановил съдебен акт от категорията на чл. 346, т.1 от НПК- решение, при което на практика е реализирал правомощията си по чл. 336, ал.1, т. 3, чл. 337, ал.1, т. 2 и чл. 338 от НПК, като изцяло е оправдал подсъдимите М., А. и П. по едно от вменените им в съвкупността престъпления- а именно за извършеното от тях в съучастие с подс. И. в периода 27.04.2009г. – 02.06.2009г. престъпление по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20 НК. При възприетата от съда юридическа конструкция на обвинението срещу подсъдимите М., А. и П. (четири отделни престъпления, извършени при условията на реална съвкупност) въззивният съд е дължал произнасяне с присъда, тъй като съгласно чл. 32, ал.1, т.1 НПК със своя акт е решавал въпросите за виновността и отговорността на подсъдимите М., А. и П., приемайки че те следва да бъдат изцяло оправдани по едно от престъпленията, включени в съвкупността. Такъв е и законовия регламент по чл. 336, ал.1 НПК, при който, в изчерпателно посочените хипотези въззивният съд отменя първоинстанционния съдебен акт и постановява обратна присъда. В конкретния случай обаче допуснатото нарушение относно формата на съдебния акт и произтичащите от нея последици, свързани с обявяване на въззивното решение, не следва да се интерпретират на плоскостта на допуснато „съществено нарушение на процесуалните правила”, предпоставящо връщане на делото на по-долния съд за неговото отстраняване. На първо място нарушението относно формата на акта е изводимо поначало от оправдаването на подс. М., А. и П., като по отношение на подс. И. постановения съдебен акт е с характер на решение по смисъла на чл. 32, ал.1, т.2 от НПК, тъй като с него подсъдимият частично е оправдан за част от фактическите обстоятелства, включени в обвинението по чл. 253, ал.5 във връзка с ал.4 във връзка с ал.1 във връзка с чл.20 във връзка с чл.26, ал.1 от НК. С частичното оправдаване на подс. И. за едно от деянията, включено в продължаваното престъпление”пране на пари” въззивният съд е упражнил правомощията си по чл. 337, ал.1, т.2 от НПК, макар и не особено прецизно да е отграничил в диспозитива на решението какви точно от определените в закона правомощия като въззивна инстанция осъществява. Независимо от това, съдържанието на атакувания съдебен акт позволява недвусмислено да се заключи, че същият е с характер на решение по отношение на подс. И., поради което претенцията му за съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване на правата на подс. М., А. и П. не може да бъде удовлетворена. Известно е, че правото на жалба произтича от накърнен правен интерес на лицето, което упражнява съответното право. Друг е въпросът, че лицата имащи правен интерес от оплакване в подобна насока са оправдани, а с това правото им на защита несъмнено е реализирано във възможно най-голям обем. При това положение касационната инстанция счете, че макар и съдът да е допуснал нарушение относно формата на акта, с който се е произнесъл по същество, в конкретния случай то не се явява от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
По-нататък, не се констатират нарушения в процесуалната дейност на инстанциите по същество във връзка с допускането, събирането, анализа и оценката на доказателствения материал по делото. Съдържанието на въззивното решение отговаря на изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК, като в него е даден отговор на възраженията на страните, доказателствения материал е обсъден детайлно и в съвкупност, не е допуснато превратното му тълкуване, а изводите по фактите са убедително защитени. Така, при спазване на процесуалните изисквания, въззивната инстанция е утвърдила приетите от първоинстанционния съд фактически положения, съгласявайки се напълно с извършената от него оценъчна дейност по доказателствата. Поначало касационната инстанция като такава по приложение на правото, не може да подменя или променя вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, които разполагат със суверенна преценка относно достоверността на доказателствените материали. Ето защо релевираните от защитата на подс. И., М. и А. оплаквания за фактическа необоснованост на съдебния акт не подлежат на самостоятелна проверка в касационното производство, а единствено следва да се обсъждат през призмата на това дали въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл.13 и чл.14, чл. 107 от НПК при разкриване на очертаните в чл. 102 от НПК факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване. В конкретния случай по основните въпроси относно авторството на деянията, начинът на тяхното реализиране, обективните и субективните им признаци, конкретното поведение на всеки от подсъдимите в различните етапи на усложнената престъпна дейност не се съзира нито доказателствена непълнота, нито оценъчна дейност, основана на предположения.
Значителна част от изводите по фактите са базирани на подробните и изчерпателни обяснения на подс. П., поради което основното възражение на останалите подсъдими на практика е концентрирано върху оборване достоверността на казаното от него ( по което, както стана реч по-горе касационната инстанция не може да вземе отношение), както и с доводи, че осъждането на подсъдимите е основано на „оговор”. Този въпрос е бил поставен на разглеждане както пред окръжния съд, така и пред въззивния, като е получил правилно разрешение и отговор. Принципно в правната теория е изяснено, че хипотезата на „оговор” се отнася до случаите, когато в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, годни за ползване като докателствено средство, се съдържа уличаваща друго лице информация във връзка с престъпното деяние, за което е привлечен като обвиняем източникът на тази информация. Не е спорно също, че информацията за определено престъпно деяние, съдържаща се в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, по съществото си може да представлява както самопризнание, така и да е насочена към установяване на фактически положения, свързани с престъпно поведение на друго лице. С оглед двоякия характер на обясненията на обвиняемия, респ. подсъдимия (доказателствено средство, но и средство за защита) законодателят приема за недопустимо осъдителните изводи да бъдат основани единствено на самопризнания и/или „оговор”, като не се допуска каквото и да е отклонение от този принцип. При това се касае за доказателствен стандарт, който неотменимо следва да се съблюдава от инстанциите по същество, като стриктно се следи от една страна за вътрешната подреденост, логичност и безпротиворечивост в обясненията на подсъдимия, на второ място – за тяхната издържаност в процеса на проверката им и – на трето място – за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали. Точно така са постъпили и инстанциите по същество, които с основание напълно са възприели обясненията на подс. П., дадени на досъдебното производство пред съдия в процедура по чл. 222 от НПК. В тях подсъдимият П. ясно и недвусмислено е посочил хронологията на събитията, конкретното негово участие в усложнената престъпна дейност, както и конкретното участие на останалите подсъдими в нея – привличането му като съучастник от подс. А. и подс. М., разясняването на това какво точно трябва да извърши, логистичната им подкрепа, осигуряването на документи и пр., както и последвалото участие на подс. И., подготвял документи за реализиране на сделката със св. Рустом, участието му в самата сделка и активното му поведение за мотивиране на св. Рустом да преведе сумата по сделката в адвокатска сметка, открита от него като клиентска по чл.39 от Закона за адвокатурата. При кредитиране обясненията на подс. П. съдът е спазил задължението си както да изследва въпроса за наличие на вътрешни противоречия и неясноти в тях, така и за кореспонденцията им с останалите източници на релевантни за процеса фактически данни. Макар и без особена прецизност, съдът правилно е заключил, че обясненията на подс. П. не представляват „оговор”, тъй като съвсем не са единствените източници на информация за реализираната от останалите подсъдими- А., М. и И.- престъпна дейност, а същите намират подкрепа частично в обясненията им; свидетелските показания на св. Рустом, К., К., заключенията на техническите и банковите експертизи, банковите извлечения за движения по адвокатската сметка на подс. И., както и съответните писмени документи- част от които предмет на документните престъпления, а друга част- касаещи изповядване на сделките с имота – предмет на измамливи действия. Така взаимно кореспондиращите си доказателства относно авторството и начина на осъществяване на престъпната дейност са дали основание на решаващите съдилища да възприемат обясненията на подс. М., А. и И. за защитна позиция, която се опровергава от доказателствата по делото. Към анализа, извършен от окръжния, а впоследствие и от апелативния съд, няма какво да бъде добавено, тъй като същият е задълбочен и подробен и не се констатират нарушения на формалната логика.
Следва да се уточни, че при избрания от въззивния съд подход пунктуално да посочи съдържанието на гласните доказателствени средства и заключенията на неоспорените и приети по реда на чл. 371, т.1 от НПК експертни заключения и последвалите изводи относно достоверността им, въззивният съд е изпълнил задължението си да ги провери и оцени според действителното им съдържание. Всичко това е дало възможност на съда в значителната по обем доказателствена съвкупност да отдели безспорно установеното от спорните и не подлежащи на допълнително изясняване факти.
-значението на противоречията в показанията на св. Рустом и подс. П. (относно факта кой от двамата е пристигнал пред кантората на нотариус Падалска; относно поведението им след изповядване на сделката от 02.06.2009г.) е силно преувеличено от защитата. Първо, подс. П. е отказал да дава обяснения в хода на съдебното следствие и това е препятствало възможността някои детайли от обясненията му да бъдат уточнени. Второ, касае се до противоречия относно факти, които поначало имат несъществен ефект върху изясняване на обективните и субективните елементи на престъпната дейност, реализирана от подсъдимите;
-оспорването на възприетото обстоятелството, че подс. П. не е познавал майката на подс. А., не намира опора в обективните находки по делото. Инстанциите по същество са се доверили на заявеното от подс. П., включително и на казаното от него при условията на устност и непосредственост в хода на съдебното следствие и изтъквайки достатъчно ясни съображения са посочили защо го приемат за достоверно;
– по идентичен начин, с възражения, касаещи достоверността на обясненията на подсъдимия П., се претендира необоснованост на редица фактически изводи: че св. К., заедно с подс. М. и подс. А. са подпомагали подс. П. като са го карали с автомобили до съответните институции, където да се снабдява с документи необходими му за сделките с процесния недвижим имот; че именно подс. М. и А. са завели подс. П. при подс. И. в качеството му на адвокат; че пълномощното от 27.04.2009г. от В. И. Г. на подс. И. И. в качеството му на адвокат във връзка с „подготовката и разпореждането чрез продажба, замяна и друг възмезден способ…” на апартамента е заверено от пом. нотариуса св. А. в кантората на нотариус К.. Както бе отбелязано неколкократно, необосноваността не е сред касационните основания и щом не се констатират пороци в аналитичната и оценъчната му дейност относно обясненията на подс. П., показанията на св. А. и св. К., подкрепени от писмените доказателства- пълномощно от 27.04.2009г. и общ регистър, няма как становището на съда относно достоверността им да бъде променяно или подменяно.
-лишено от основание е и възражението, че не било изяснено по какъв начин е реализирано изпълнителното деяние- възбуждане и поддържане в заблуждение у св. Р.при извършените измамливи действия спрямо него. Фактическите изводи в тази насока са направени на базата на показанията на св. Р., св. К., А., К., В., К., С.. При съвкупната им оценка правилно инстанциите по същество са обосновали поредицата от действия на подсъдимите за създаване на необходимата документална основа, така че процесния имот да бъде обявен за продажба чрез агенция – собственост на св. Спатарис, а тя от своя страна да намери съответния купувач. В схемата по продажбата на апартамента на св. Рустом от недействителния собственик (подс. П., представящ се като В. И. Г.) са били включени и добросъвестно действащи лица-нотариус К., помощник-нотариус А., адвокати- колеги на подс. И., собственик на агенция за недвижими имоти. Всички те са съдействали за различните етапи от преговорите, сключването и реализиране на сделката, без да са съзнавали изначално престъпния й характер, обусловен от това, че никога имотът не е бил предмет на продажба от действителния си собственик- св. К.. Всичко изложено до тук е било съобразено от решаващите съдебни инстанции, които проследявайки хронологията на събитията, правилно са извили фактите във връзка с механизма на въвеждане и поддържането на заблуждение у св. Рустом при осъществяване на измамата спрямо него.
– не се констатират пороци и при формиране на изводите относно действителното представно съдържание в контекста на общия умисъл на подсъдимите, оспорвано от защитата с аргументи, че някои от тях не са се познавали помежду си и че не било ясно какво е било разпределението на ролите между тях. Известно е, че вината представлява определено субективно отношение към общественоопасния характер и общественоопасните последици на извършеното деяние, като за изследване на нейното съдържание трябва да се вземат предвид обективно проявените и с конкретна насоченост действия на дееца. Инстанциите по същество са направили верни фактически изводи относно действителното отношение на подсъдимите към общественоопасния характер и последици на реализираната от тях усложнена престъпна дейност при съучастие – А. А. и В. М. (като подбудители и помагачи), а подс. П. и подс. И. – като извършители. Обстоятелството, че подс. П. е бил първоначално подбуден от подс. А., а впоследствие от подс. М., като на по-късен етап го свързали и с подс. И., участвал ефективно в подготвяне и извършване на сделката с имота на 02.06.2009г., съвсем не може да се интерпретира по предлагания от защитата начин – като липса на общ умисъл за извършване на престъплението по чл. 211 от НК. Касае се за усложнение на съучастието, което поначало се дефинира като задружно умишлено участие на две или повече лица в осъществяването на умишлено престъпление, като между проявите на отделните съучастници съществува обективна и субективна връзка. Друг е въпросът, че принципно е допустимо непряко, опосредено, няколкостепенно съучастие, като съществена за разрешаване на въпроса за общия умисъл се явява преценката за каузалния принос на всеки от съучастниците в постигането на общо поставен и ясен за всички съучастници престъпен резултат.
– на последно място не се споделят и доводите на защитата относно това, че инстанциите по същество са допуснали нарушение на процесуалните правила, като са оставили без отговор въпроси от фактическо естество – как подс. М. и А. са се снабдили със снимка на подс. П. и как били „допуснали” подс. П. да „направи грешка” в имената си при получаването на схемата на имота от 07.04.2009г. По отношение на тези въпроси липсват доказателствени източници, поради което решаващите инстанции не могат да бъдат упрекнати, че не са правили изводи в тази насока, още повече, че те биха се явили предположителни.
В заключение, ВКС не констатира пороци в доказателствената дейност на съдебните инстанции, които в съответствие с процесуалния закон за извели значимата за наказателното производство фактология, относно основния факт на процеса – извършване на инкриминираните деяния и тяхното авторство.

По доводите за нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК.

Подсъдимите В. М., А. А. и П. П. са били признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал.3 във връзка с ал. 2 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК. Съответно на доказателствената съвкупност е прието, че същите са действали при съучастие- А. и М. като подбудители и помагачи, а подс. П. като извършител. В усложнената задружна дейност, чиято крайна цел е било сключването на измамлива сделка с чужд имот и постигане на съответната имотна облага, действията на подсъдимите насочени към легитимирането на подс. П. като В. И. Г. чрез използване на неистински официален документ – български документ за самоличност- лична карта, издадена на 28.04.2004г. от МВР – Велико Търново на името на В. И. Г., правилно са квалифицирани по посочения по-горе престъпен състав. Независимо, че доводите на подсъдимите А. и М., оспорващи правилното приложение на материалния закон по конкретното обвинение са изцяло свързани с оценката на доказателствата, следва да се отбележи, че изводите за обективна и субективна съставомерност на действията на посочените подсъдими, са резултат от вярно тълкуване от страна на предходните инстанции на съставомерните елементи на горепосоченото престъпление. Несъмнен факт по делото е, че инкриминираната лична карта, използвана по престъпен начин от подс. П. при пет отделни прояви, представлява български документ за самоличност, на който му е придаден вид, че е издаден на лицето В. И. Г., различно от това, за което е бил издаден- В. Г. И.. Обосноваването на субективните елементи на престъплението и общия умисъл на съучастниците е съответно на доказателствените материали, като в тази насока се споделят подробните и убедителни изводи на въззивния съд ( л. 147 от внохд № 236/2015г. на ВТАС).
Материалният закон е приложен правилно и с осъждането на подсъдимите А., М. и П. по чл. 309, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 НК, извършено в съучастие помежду им- подс. А. и М. –като подбудители и помагачи, а подс. П. като извършител. Обективно реализираното от подс. А. и М. поведение към склоняване на подс. П. за участие в усложнената престъпна дейност и подпомагане на неговите действия в ролята му на извършител са били насочени и към снабдяването на съучастниците с определени частни документи, които да им позволят да пристъпят към сключване на финалната измамлива сделка с процесния имот, при която ощетен е останал св. Р.. Така, наред с легитимирането си като В. И. Г. чрез неистинската лична карта, при условията на реална съвкупност, с пет отделни прояви, те съставили нотариален акт за продажба на недвижим имот № 108, т.І, рег. № 76/2009г.; нотариален акт за продажба на недвижим имот № 77, т.ІІІ, рег. № 6199; декларация за гражданство и гражданско състояние по чл.25,, ал.7 от ЗННД от 27.03.2009г.; декларация за гражданство и гражданско състояние по чл.25, ал.7 от ЗННД от 02.06.2009г. и декларация по чл.264, ал.1 от ДОПК от 02.06.2009г., като същите били употребени, за да се докаже, че съществува право и правно отношение, а именно – че лицето В. И. Г. е придобил правото на собственост върху инкриминирания апартамент, че като такъв има право да го отчуждава, както и че е български гражданин, без брак и че е без задължения към държавата. Чрез полагане на подписа си в обсъжданите документи подс. П. им е придал вид на истински- че е налице валидно волеизявление от страна на В. И. Г., което обективно не отговаря на действителността, като впоследствие документите са употребени за целта за която именно за били съставени.
В съответствие с материалния закон и приложимата съдебна практика е преценката на въззивния съд, че поведението на подсъдимите А., М., П. и И. се субсумира от обективна и субективна страна от престъпния състав на чл. 211 вр. чл. 209, ал.1 във връзка с чл. 20 НК. Конкретно извършените от отделните подсъдими прояви, тяхната подреденост и хронология, степента на създадената организация за снабдяването с документи, начинът на самото сключване на сделката със св. Рустом и последвалото поведение на подсъдимите, категорично обуславят изводи за предварително обмислена и организирана с участието на всички подсъдими дейност по въвеждане и поддържане в заблуждение на пострадалия Р.. Легитимацията на подсъдимия П. пред него като собственик на имота, участието на подс. И. в качеството му на адвокат (с изрично пълномощно от името на В. Г. да продаде имота) е поддържала създадената невярна представа относно това, че се договаря с действителния собственик на имота. Привличането на агенция за недвижими имоти и други лица, у които изначално не е съществувала представа за обстоятелството, че подс. П. не е В. И. Г. и следователно не е собственик на апартамента, както и извършване на оглед на жилището, са допълнителни елементи в общата верига от действия,