О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
Гр.С., 24.03.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.990 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.403/23.12.2014 по г.д.№.333/14 на Апелативен съд-гр.Б., е отменено определение №.2598/15.10.14г. по г.д.№.2124/12 на Окръжен съд [населено място] и на основание чл.23 ал.4 т.7 З./отм./ е разрешено на Д. Н. А. да извърши разпоредителна сделка – продажба на лек автомобил ”Форд Транзит” с рег.№.СТ 4262 КК и дата на първоначална регистрация 16.04.2004г.
Постъпила е частна касационна жалба от К., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитиего на правото: 1. „Следва ли съдът задължително да връчи екземпляр от молбата по чл.23 ал.4 З./отм./ и от определението за допускане или недопускане на разпореждане с имуществото на ответника, на Прокуратурата?”; 2. „Е ли част от правния механизъм с кое отобезпеченото имущество е по-правилно да се извършват разпоредителни сделки – това, което при едно позитивно за тях съдебно решение ще остане в техния патримониум, или имуществото, придобито при липса на законни средства и полагащо се на държавата?”; 3. „Трябва ли при постановяване на определения за допускане на разпореждане с възбранено/запорирано имущество съдът да преценява и гореизложения въпрос и има ли единна практика за него?”; 4. Трябва ли при допускане на разпореждане с имущество за плащане на някое от основанията по чл.23 ал.4 т.1-8 З./отм/ да се съблюдават принципите на справедливост и още повече дали такова действие би постигнало възпитателен и възпиращ ефект върху престъпника?”; 5. „Как може да се гарантира, че средствата от продажбата на дадено обезпечено имущество ще послужат за целите по чл.23 ал.4 т.1-8 З./отм./, особено в случаите, когато не касаят вдигане на запори върху банкови сметки, а касаят имоти и автомобили?”; 6. „Има ли единна стратегия как тези средства ще послужат за целта, за която са разрешени?”.
Ответната страна Д. А. оспорва жалбата, вкл. с твърдения, че съдържа доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон и липсва годно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт въззивният съд е приел, че горепосоченият лек автомобил е запориран, към настоящия момент се намира в патримониума на молителя и следователно съставлява имущество, за което чл.23 от З./отм./ е приложим. От друга страна стойността му е достатъчна и съответна на разхода, който следва да бъде покрит от нея /6370лв./. Поради това е отменил отказа на първоинстанционния съд да уважи молбата по чл.23 ал.4 т.7 З./отм./ по отношение на автомобила и е разрешил исканото разпореждане с него.
Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Предвид разясненията, дадени в ТР 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият състав намира, че изведените от касатора въпроси не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Първият въпрос е неотносим към изхода на делото. Същият не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, респективто тя не е излагала мотиви дали първоинстанционният съд е следвало да връчи препис от молбата по чл.23 З./отм./ и от определението на останалите страни. Предмет на касационна проверка съставлява единствено процедирането на въззивния съд. В случая изведеният въпрос касае процедиране на първоинстанционния съд и поради това не може да обоснове допускане на касационно обжалване по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. От друга страна, оплаквания за процесуални нарушения биха могли да обосноват неправилност на въззивно определение – не и допускането му до касация предвид чл.280 ал.1 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи и, че предвид формираната задължителна практика на ВКС /определение №.537/11.07.14г. по г.д.№.3717/14г. на ВКС, ІV ГО/, съдът действително следва незабавно да разпореди връчване на препис от молбата по чл.23 З./отм./ на комисията. С оглед, обаче, предвидения в закона 48-часов срок за произнасяне по искането /чл.23 ал.5 изр.2 З./отм./, той е длъжен да постанови своя акт в рамките на този срок – независимо от това дали връчването е успешно и дали е постъпило становище от комисията. Поради това и с оглед липсата на предвидена в закона възможност за отговор в определен от получаване на съобщението срок, респективно на задължение за съда да се произнесе след изтичането му, неизпращане на препис от молбата в конкретния случай не би могло да се разглежда като съществено процесуално нарушение.
Останалите формулирани от касатора въпроси също не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на ТР 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. От една страна те не са общи и абстрактни, каквито визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни и фактически. От друга страна, доколкото в чл.23 ал.4 т.7 З. /отм./ е предвидено, че съдът може да разреши извършване на плащане или на други разпоредителни действия с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по този закон – когато това е необходимо за заплащане на разноски във връзка с производството по закона, обхвата на въпросите, предмет на преценка, е предопределен от закона. Изложените от въззивната инстанция мотиви касаят именно обсъждането на така посочените релевантни въпроси – касае ли се за запорирано имущество, попадащо в патримониума на ответника, и стойността му достатъчна и съответна на разхода ли е.
С оглед на всичко изложено по-горе, поради липса на общо годно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касация не следва да се допуска. Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.403/23.12.2014 по г.д.№.333/14 на Апелативен съд-гр.Б..
Определението е окончателно.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: