О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
С. 31.03.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 7433 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителните директори Ч. и Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт М. и от [фирма] [населено място], представлявана от директора, чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 1592 от 24.07.14г. по в.гр.д.№ 1038 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7970 от 27.11.13г. по гр.д. № 5828/12г. на Софийски районен съд като е присъдена в полза на В. Г. Б., на основание чл.49 от ЗЗД, сумата от 150 000лв., обезщетение за претърпяна неимуществена вреда, вследствие на деликт – смърт на плод, настъпила по време на раждане на 15.03.2011г., ведно със законната лихва считано от 15.03.2011г. и е отхвърлен иска до пълния претендиран размер от 200 000лв., като са присъдени разноски.
В изложението към подадената касационна жалба [фирма] се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК при формулирани въпроси, които се свеждат: 1.до необходимостта от доказване на причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилите вреди, 2.за подлежащите на обезщетяване вреди и по-специално дали подлежат на обезщетяване вредите, които не се явяват пряка и непосредствена последица от увреждането, 3.за задължението на съда да постанови акта си въз основа на ангажираните по делото доказателства и 4.дали при релевирано възражение за съпричиняване, следва съда да отчита друго, освен обективното отражение на поведението на пострадалия спрямо вредоносния резултат. К. счита, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, отразена в решения № 731 от 25.02.2011г. по гр.д. №1102/09г. на ІV г.о., № 184 от 23.07.2012г. по гр.д. № 1561/11г. на ІІІ г.о., № 81 от 8.07.2014г. по гр.д.№ 5665/13г. на ІІІ г.о., № 92 от 24.07.2013г. по т.д.№ 540/12г.та І т.о. и № 67 от 15.05.2014г. по т.д.№ 1873/13г.та І т.о., както и в Постановления с № 7 от 30.12.1959г., № 1 от 10.11.1985г. и № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС.
В изложението към подадената касационна жалба от [фирма] също се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК при следните формулирани въпроси: 1.Наличието на противоправно поведение достатъчно основание ли е за ангажиране на деликтната отговорност дори и когато вредите не са произтекли от това поведение? Твърди се противоречие на въззивния акт по този въпрос с горецитираното решение № 184 от 23.07.2012г. по гр.д. № 1561/11г. на ІІІ г.о.на ВКС, 2. Подлежат ли на анализ всички относими към спорните факти доказателства и доводи на страните?, даденият отговор на който счита, че е в противоречие с решения по чл.290 от ГПК на ВКС с № 298 от 28.04.2010г. по гр.д.№ 3972/08г.на ІV г.о. и № 802 от 23.02.2011г. по гр.д.№ 1783/09г.на ІV г.о., 3. К. поставя и процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест, считайки че въззивният съд я е прехвърлил на ответника, а не както изисква решение № 147 от 19.06.2012г. по гр.д.№ 582/11г. на ІV г.о. „всяка страна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения” и „ищецът с всички доказателствени средства да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях, така че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им”, 4. Може ли съдът да основава решението си на обстоятелства, които не са включени в обстоятелствената част на исковата молба, не са се твърдели от страните, не са включени в доклада и за тях не са давани указания?, визирайки извода на въззивния съд за липса на предоставена достатъчна медицинска информация от лекарите. Позовава се на решения № 229 от 20.10.2011г. по гр.д. № 1465/10г. и № 122 от 28.03.2012г. по гр.д.№ 955/11г., 5. Необходимо ли е пострадалият да съзнава, че допринася за настъпване на увреждането, за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД?, като счита че отговорът е отрицателен съгласно решение № 165 от 26.10.2010г. на ІІ т.о. и 6. Представляват ли възприятията на съда доказателства по делото?, по който въпрос касаторът визира противоречие с решение № 265 от 10.09.2012г. по гр.д.№ 703/11г.на ІV г.о. на ВКС.
Срещу подадените касационни жалби е постъпил писмен отговор от В. Г. Б., с който оспорва тяхната допустимост и основателност. Процесуалният й представител /чрез който жалбата е подадена/ претендира съдът да му определи размер на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция съобразно чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
К. [фирма] представя отговор в подкрепа на касационната жалба на [фирма], като заявява, че се присъединява към нея и желае да бъде уважена.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта им до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
По касационната жалба на [фирма] касационно обжалване не следва да се допуска, защото поставените четири въпроса, доколкото са свързани с преценка на ангажираните по делото доказателства, не съставляват годно общо основание за допустимост по смисъла, разяснен в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г.по т.д.№ 1/09г.на ОСГТК на ВКС. Съгласно последното материалноправният и процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая е безспорно в теорията и практиката, че за основателността на иска по чл.49 от ЗЗД е необходимо доказване на причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилите вреди, както и няма спор, че на обезщетяване по този ред подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и че съдът е длъжен да постанови акта си въз основа на ангажираните по делото доказателства. Поставяйки тези въпроси, касаторът всъщност твърди, че с оглед наличните по делото доказателства такава причинна връзка не е установена и въззивният съд е обезщетил вреди, които не са пряка и непосредствена последица от увреждането. В производството по допустимост обаче, касационната инстанция не може да извършва подобни констатации, защото не проверява правилността на постановения въззивен акт, а наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК. В този смисъл цитираната от касатора задължителна практика не обосновава тезата му за противоречие между нея и въззивния акт /още повече, че една част от нея е несъотносима – решения № 731 от 25.02.2011г. по гр.д. №1102/09г. на ІV г.о., № 92 от 24.07.2013г. по т.д.№ 540/12г.та І т.о. и № 67 от 15.05.2014г. по т.д.№ 1873/13г.та І т.о. като постановена по поставени въпроси, които са различни от настоящите и като загубила актуалността си пред вид наличието на нова – Постановления с № 1 от 10.11.1985г./. По последния поставен въпрос за релевантните обстоятелства при преценката на основателността на направено възражение за съпричиняване, касаторът не представя задължителна практика, на която въззивния акт да противоречи. Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил задължителните постановки /например решения № 178 от 28.10.2013г. по т.д.№ 89/12г. на ІІ т.о., № 169 от 28.02.2012г. по т.д.№ 762/10г. на ІІ т.о./, съгласно които въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което от съществено значение отново е преценката на ангажираните по делото доказателства.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по касационната жалба на [фирма], защото поставените и в тази жалба шест въпроса не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г.по т.д.№ 1/09г.на ОСГТК на ВКС. Въпросите с номера две и пет съвпадат с два от горе -обсъжданите въпроси, поради което няма да бъдат повтаряни. Въпросът дали конкретно установените от въззивния съд вреди произтичат от противоправно поведение на ответника не е правен въпрос, а по съществото на спора, защото преценка за противоправност се прави след обсъждане на доказателствата по делото. Въпросът за разпределението на доказателствената тежест е разрешен от въззивният съд в съответствие с установената практика /включително и цитирана от касатора/, защото видно от доклада по делото, той я е възложил на ищцата, посочвайки, че тя следва да установи първо -„настъпването на вредоносния резултат”, ”характера и обема на претърпените вреди”, „второ – извършването на действия, които противоречат на установените стандарти за добра медицинска практика и на установените нормативни изисквания за медицинско обслужване в здравните заведения, трето – наличието на причинно-следствена връзка между настъпването на вредоносния резултат и поведението на длъжностните лица и четвърто- обстоятелството, че тези длъжностни лица се намират в правни отношения с ответника”.
Четвъртият поставен от касатора въпрос не е правен, защото съдържа твърдение /че едно от основанията, послужили на въззивния съд да направи извод за противоправно поведение във връзка с липса на предоставена достатъчна медицинска информация от лекарите – не е включен в предмета на спора/, което подлежи на установяване, което в настоящата фаза на процеса не може да бъде направено. Дали лекарите са предоставили достатъчно медицинска информация на ищцата или не са, е въпрос касаещ съществото на спора.
Несъотносим е и последния поставен въпрос, защото понятията „възприятие” и „доказателства” не са идентични и е безспорно че, възприятията на съда не са доказателства по делото. Противоречие с решение № 265 от 10.09.2012г. по гр.д.№ 703/11г.на ІV г.о. на ВКС няма, тъй като в случая въззивният съд е преценявал само доказателствата, които са събрани в производството по делото и е формирал вътрешното си убеждение след като ги е обсъдил и въз основа на тях е посочил кои факти намира за установени.
С оглед направеното искане, изхода от спора, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, във вр.с чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата – в полза на адвокат Воденичарски следва да бъде присъдено възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 500лв./съгласно чл.9 ал.3 от Наредба №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/
Мотивиран от гореизложеното, поради липса на основания за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1592 от 24.07.14г. по в.гр.д.№ 1038 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат Р. Воденичарски с адрес : [населено място] [улица] вх.А ет.1 сумата от 500лв. /петстотин/лева за адвокатско възнаграждение за осъществено представителство по чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.